Марко Монев - един поет в живописта

Преди десет години се разделихме с Марко Монев (1939-2004). Един "поет в живописта", майстор на пейзажа. Име, което не мога да отделя от т.нар. русенска школа, една от водещите у нас.
След суровото време на 50-те години, когато властваше нормативното изкуство, през 60-те години художниците от крайдунавския и "най-европейския" град на България бяха сред първите, които дръзнаха да тръгнат по свой път. Йордан Парашкевов, Николай Русчуклиев, Веселин Парушев, Любомир Касабов, Цветко Цветков, Никифор Цонев, Петър Попов, Стефан Кацаров, Ради Неделчев, заедно с по-възрастните си колеги Кирил Станчев, Димитър Хинков, Роксандра Костова започнаха да правят нормална, човешка живопис, далеч от догматизма, от натрапената сюжетност, банализираната академична живопис. Подобно на своите учители, френските импресионисти, видяха по новому природата и нейната красота и обогатиха своята живопис с нови технически открития и възможности. Те се доверяваха на своите първи непосредствени впечатления от природния поглед. И предпочетоха камерния жанр. Рисуваха достолепния Русе със забележителната му архитектура, великата река Дунав, живописното поречие на Природния парк "Русенски Лом", нашето Черно море, а също и други градове - Букурещ, Рига, Москва, Париж, Варшава.
Това рисуваше през целия си живот и Марко Монев. Този, бих казал, "поет на пейзажа". Беше много добър също и в портрета, и в интериора - доказа го неведнъж, но до края на дните си остана верен на голямата си любов - пейзажа. Три бяха основните теми в творчеството му - Русе и реката, природните, пасторални пейзажи и градове, които бе посетил - Париж, Москва, Варшава, Рига, Санкт Петербург.
Градските пейзажи на Марко Монев, както можем да видим част от най-добрите от тях на юбилейната му експозиция (уредена от съпругата му, талантливата художничка Василка Монева), са далеч от "атрактивното, агресията на цвета" (Ружа Маринска). В тях няма парадност и театралност, а има лирика и интимност. Един втори план, създаващ усещането за топлина и уют. Едно съзерцание, коeто стига до внушенията на сюрреалиста Джорджо де Кирико. Но той рисуваше не само красивите и лични сгради, а и вътрешните и задните дворове на стария Русе, и тези поетични пейзажи сега ни внушават носталгия. Лично за мен, като роден и израснал в този град, те са свързани до голяма степен с прозата на русенеца Добри Немиров и неговата прекрасна книга "Когато бях малък".
Селската природа бе вторият любим мотив на Марко Монев. Роден и израснал в Мизия, в Плевенския край, макар че бе станал русенец, той не прекъсна връзката си със земята. С една първичност и спонтанност избираше сюжетите си предимно от родното си място и от Русенския регион, като търсеше небето, светлината, необятните простори, служейки си с импресията и абстракцията.
Не по-малко интересни са и парижките пейзажи на Марко. "Градът на светлините" с неговата невероятна атмосфера го завладя по време на специализацията му там и той години наред го рисуваше с любов и преклонение.