А защо не рап в Нотр Дам дьо Пари?

Монтескьо, изглежда, вече не е актуален. Нямам предвид България, където постулатът на великия френски мислител за разделението и независимостта на трите власти стана досадна отживелица, откакто страната се управлява еднолично от премиера. Става дума за старите западни демокрации, където очевидно е подложена на ревизия знаменитата максима, че "свободата на индивида свършва там, където започва свободата на другите". Така поне излиза от монолитната реакция по повод процеса в Москва срещу трите от "Пуси райът".
Пресслужбата на ЕС пуска съобщение, в което се изразява "дълбока загриженост от наказанието на трите момичета, две от които млади майки". Неправителствената организация "Фридъм хауз" го окачествява като "открит удар по демокрацията в Русия". Говорителката на президента на САЩ коментира, че администрацията на Обама изпитва "сериозни притеснения от начина, по който руското правосъдие се отнесе към тези млади жени". Официално в западноевропейските столици се придържат към формулата за "неадекватно сурова присъда" (тя, както е известно, още не е окончателна). Естествено не си струва да се обръща внимание на изхвърлянията на руски опозиционери като Алексей Навални, че било налице "демонстративно унищожение на правосъдието". Очевидна проява на първосигнално мислене е пък изявлението на няколко пънкарки от "Пуси райът" пред в. "Новая газета", според които "лишаването от свобода е насилие. Ние не сме извършили насилствен акт - никого не сме ударили, нито пък сме повредили имущество". Тия със сигурност не са запознати с теорията на Монтескьо къде свършва свободата на индивида. За такива като тях трябва да обясняваме нещата по-достъпно, с примери от всекидневието.
В трамваите и в автобусите може да се види знак, че е забранено пушенето (което се спазва) и знак, че е забранено говоренето по мобифон (това в София поне не се спазва). Тази забрана произтича от основополагащата идея на Монтескьо, че свободата на индивида свършвам там, където започва свободата на другите. Свободата да обсъждаш нависоко проблемите на маясъла си, или как готино сте си прекарали снощи, или да инструктираш приятелката си как да сготви патица по пекински свършва (поне би трябвало да свърши) там, където започва свободата на останалите пътници да не обременяваш слуха им с неинтересуваща ги информация. Тези дни се появи информация, че в един английски ресторант правели 5% отстъпка на клиентите, които си оставят джиесема при портиера. Смисълът е същият: бонус за онези, които са готови да не атакуват слуха на другите клиенти с бръщолевенето си по телефона.
И какво се оказва? Че е забранена агресията  срещу спокойствието на останалите пътници в такова масово превозно средство, каквото са трамваите и автобусите (или материално се поощрява въздържането от такава агресия в също такова публично заведение като ресторанта), а три пънкарки своеволно може да нахлуят и да безчинстват в божия храм, поругавайки драстично религиозните чувства на богомолците. Не били "извършили насилствен акт - никого не сме ударили, нито пък сме повредили имущество". По-лошо, много по-лошо - отнели са свободата на богомолците да се молят, насилствено са ги превърнали в публика на политическа и по-скоро на крайно просташка агитация, извършили са светотаство. Нали такъв беше терминът владико Николай Пловдивски, дето прокле Мадона, но за Пуси райътките си замълча.
Загубена кауза е да обясняваш на въпросните пънкарки тънкостите на мисълта на Монтескьо, но повече от странна е реакцията на водещи политици от Европа и САЩ, които в своите високопрестижни университети са изучавали френския философ. Но защо пък да не приземим нещата и за тях. Едва ли биха запазили английското си хладнокръвие, ако посестрими на московските пънкарки (със същото название, което само по себе си би взривило английското общество) нахлуят и се закълчотят в Кентърберийската катедрала. Изпълнявайки "парчета" за "посирането на Господ". Едва ли французите биха посрещнали с приписваното им чувство за хумор такава сцена, ако тя се разиграе в Нотр Дам дьо Пари.
Храмът "Христос Спасителя" в Москва има не само за вярващите, но и за всички руснаци особено, символично значение. Той е бил взривен на 5 декември 1931 г. по лична заповед на диктатора Сталин. Възстановяването му започва през 1990 г, като през 1992 г. се открива общонародна подписка за набиране на необходимите средства. Възстановеният храм, точно копие на разрушения, отваря врати за вярващите на 31 декември 1999 г., а през август 2000 г. е официално осветен. Освен че е най-високата православна църква в света, "Христос Спасителя" за руснаците е не по-малка светиня, отколкото Нотр Дам за французите или катедралата в Кентърбери за англичаните. За пънк, рок, рап и диско изпълнения си има дискотеки, концертни зали, площади и стадиони - там дегизирай се както искаш, кълчоти се колкото си щеш, протестирай срещу управниците, съдери им портретите, изгори им чучелата. Предназначението на храма е друго и циркаджилъците в "Христос Спасителя" са поругание на религиозните чувства на 50 милиона руски вярващи и на националното достойнство на още 50 милиона атеисти руснаци. Да напомня ли, че дори в нашата не дотам религиозна държава, в най-бурните години на промените "сините" си правеха митингите пред, а не в "Александър Невски", Богдана Карадочева и Васко Кръпката пееха от стълбището, а не от олтара на храма.
Разбира се, поради съвпадане във времето, възниква и въпросът за липсата на реакция на възмутените от присъдата в Москва политици, правозащитни организации и прочие радетели за  демокрация и свобода на медийната изява, за конфузното им мълчание пред скандалната сага с преследването на основателя на Уикиликс Асанж. Но тук става дума за двойния аршин, с който се мери "нашето" право да изискваме спазване на закона и руската "неадекватност" при прилагането му. Но това вече е друга обширна тема - за двата аршина.