Сантиментални разсъждения

Близо месец мина от една забележителна годишнина - Деня на победата над фашизма: Девети май! Може би съм мнителен, но имам чувството, че обявяването на тази дата и за Ден на Европа и общото им празнуване, оставят в сянка нейната значимост - поне за нас, българите. А представете си какъв щеше да е сега светът, ако фашизмът беше победил и днес той властваше над планетата ни! Навярно един грамаден концентрационен лагер с непрекъснато работещи пещи за горене на живо човешко месо!
Тези страшни мисли ме споходиха, когато прочетох за загиналите не някога си, а днес мирни хора в Одеса. Видях някъде думи, че спасилите се от огъня чрез скачане през прозорците, са били доубивани от своите противници.
Не ни ли стигат жертвите на минната злополука в Турция, на пожарите в Съединените щати, на наводненията в Сърбия, които карат нормалните хора да тръпнат пред телевизорите? Малко ли са ни природните бедствия като земетресения, наводнения, тайфуни и други някак по-естествени, макар и зловещи катаклизми, които сполетяват планетата ни, та трябва да се избиваме помежду си, заради политическите интереси на малцина чорбаджии! Каква полза има бедният български народ от допълнителното забогатяване на световните милиардери, които стават все повече за сметка на гладуващите по света! Защо приемаме почти като нормална намесата на силни държави в живота на хората от далечни за тях географски ширини? Забравихме ли милионите жертви на Първата и Втората световна война, когато техниките за избиване на човеци са били далеч по-скромни от сегашните?
Днес много често говорим за хуманизъм, но аз не го разбирам този хуманизъм, на български май значеше човещина, при който гинат много хора дори неподозиращи, че така ги спасяват, че ги правят равноправни жители на планетата ни!
Прочетох в един вестник за едно някогашно руско момиченце, сега почти на моите години, което е получило от баща си Дмитрий Петраков, воюващ и загинал близо до град Орлов, много писма. Ето едно от тях: "В добрий час, Мила. Пишу тебе, моя дочка, моя кудрявая Мила. Как поживаеш? Мама твоя писала про тебя, что ты рыбачишь очень хорошо. А осенью, может быть, пойдешь в школу. Это очень хорошо"... Поместеното във вестника факсимиле на това кратко и нежно бащино писъмце до дъщеричката, с която няма да се видят повече, меко казано, ме трогна.
То, или друго от многото бащини писма на фронтовака до малката му дъщеричка, са трогнали не само мен, а и скулптора Леонид Левин, който е изваял в бронз момиченцето в мемориалния комплекс "Солдатское поле" близо до Волгоград. Част от този паметник е и голямото каменното триъгълно писмо (такива са се пращали от фронта) с цитирания по-горе текст.
Трогателни са и споделените спомени на вече седемдесет и осем годишната Людмила Дмитриевна за детското общуване с баща й. Тя е запазила в паметта си и стоманените негови очи, когото е направила нещо нередно, и трепетното чувство, с което вече по нощничка му е казвала "Лека нощ"...
Пиша тези редове, наречени от мен "сантиментални разсъждения", защото ми се струва, дано не съм прав, че големият свят, а заедно с него и моите малки разстояния (от квартал "Изток" до центъра), са изпълнени със скритата тревога, предизвикана от събитията, ставащи в Украйна.
И ако е нормално да ни тревожат големите наводнения и възникналите без човешка вина пожари, тоест всичко, струпано на главите ни от природата, с чиито капризи често се оправдаваме, то не е редно да търсим вина другаде, когато тя е наша, на хората. И която е възможно да бъде избегната, ако не беше алчността на някои от нас. Не точно на нас, защото днешните големите акули облечени в костюми и с вратовръзки на шиите не са наши приятели. Макар техни добри ученици в алчността да се намират и по-близо.
Много лоши станахме това хората напоследък. Може би не точно аз и не точно повечето от вас, които четете тези редове. Но никой не може да ме убеди, че човечеството като цяло и мнозина от индивидите в него - било неверници като мен, било чудесни християни, спазват поне някои от още неостарелите до днес десет божи заповеди.                                                                                                               
Нека християните, които напоследък станаха повечко, или онези от нас, които искат всички хора на планетата Земя да живеят човешки, да направят каквото е необходимо, ако то изобщо вече е възможно! Извинете ме за песимизма ми! Дано е временен!