Почти без повод

Преди няколко дни прочетох в календарната рубрика на вестника, че на 30-и ноември 1900 година е починал роденият в Дъблин голям ирландски или британски, а най-точно световен писател Оскар Уайлд. Предишната вечер по някакво необяснимо съвпадение бях взел да се приспивам с неговите приказки. Както видях после, той е роден на 16-и октомври 1854 година, така че никаква негова кръгла годишнина няма, но аз все пак реших да напиша долните редове.
Спомних си как преди близо шейсет години актрисата (тогава студентка) Лилия Райнова получила задание от преподавателката си, актрисата Катя Зехирева (вечна им памет и на двете!), да научи приказката на Уайлд "Славеят и розата". Лили, с която бяхме в една компания и в която бях безответно хлапашки влюбен, веднага ми докладва, че текстът нещо не й харесва. Взех го аз, намерих и два превода на руски език и от трите, естествено с моя намеса, натъкмих един вариант, за който Катя се беше ласкаво изказала и даже сама беше го употребила някъде.
Оттогава е останала възхитата ми от творчеството на големия писател. Тази възхита не можа да затъмни и прочетената после информация за нестандартната сексуална ориентация на гения. Може би подсъзнателно съм се водил от анекдота за също гениалния руски композитор Чайковски, за когото току-що научилият неговата емоционалната слабост поклонник казал: "Но ние го ценим не само за това!"
Използвам случая да се обърна към нашите сънародници с нестандартна сексуална ориентация, които демонстрират дори по булевардите своето различие от нормалните хора: "Напишете и вие по някой роман като "Портретът на Дориан Грей" или балет като "Лебедово езеро" и чак тогава размахвайте по улици и площади своите плакати, които никой родител не би искал децата му да прочетат!"
Но да се върнем към съчиненото от големия писател! Аз като театрал отначало ще спомена пиесите му, които са десетина. Първа от тях е "Вера или нихилистите", следва историческата трагедия "Саломе", след нея - сатирата на висшето общество "Ветрилото на леди Уиндърмир", за да се стигне до незавършената "Le Sainte Courtisane или Жената, покрита с бижута". У нас са по-известни (или поне аз съм ги гледал, поставени на различни сцени) "Херцогинята на Падуа", "Колко е важно да бъдеш сериозен" и "Идеалният мъж"... Във всяка от тези пиеси читателят и зрителят може да се възхити не само на онова, което му внушава авторът, а и на остроумието, с което му го казва. Неслучайно, когато някой днешен драматург започне да си служи с прекалено афористичен диалог, казваме, че се преструва на Уайлд.
Оскар Уайлд е прочут с афоризмите си, вмъкнати в устата на негови герои от пиеси и проза или просто казани отделно. Някои от тях отдавна вече са загубили неговото авторство и се употребяват като народно творчество. Например: "Никога не отлагам за утре онова, което мога да свърша и вдругиден". Една анкета на БиБиСи определя Оскар Уайлд като най-остроумния британец и един от най-блестящите умове в историята на човечеството.
Ето още няколко потвърждения за това: "Жените често ни вдъхновяват за велики дела, но винаги ни пречат да ги осъществим". Или "Не е страшно, че грешим. Страшното е, че повтаряме грешките си". Или "На този свят съществуват само две трагедии. Едната е да не осъществиш това, което искаш, а другата - да го получиш". Но има и такива, в които до сатирика се намества лирикът: "Всички сме в канавката, но някои са се обърнали по гръб и гледат към звездите".
Към звездите гледат и героите от приказките на Оскар Уайлд. Макар някои от тях да са тъжни или поне историите да свършват с тъжни редове, може би за да останат верни на живота. Ето краят на "Момчето-звезда" например: "Но той царувал кратко време. Много големи били неговите мъки, много тежки изпитания преживял - и след три години умрял. А неговият приемник бил тиранин."
Моите приказки са донякъде за децата и донякъде за всички онези, които са запазили детската способност да се чудят и радват - казва самият Оскар Уайлд. Това усещане за необикновено, за приказно, в известен смисъл на думата са прокрадва във всички произведения на писателя. Та нима не е невероятно, тоест приказно, и това, което се случва с портрета на Дориан Грей в едноименния роман?
На приказка прилича и станалото с последното убежище на великия писател в парижкото гробище "Пер Лашез". Наложило се е да му бъде сложено стъклено покривало, за да се предпази то от безбройните целувки, отпечатани по него с червило за устни...