Голям не само в театъра

Става дума за Вили Цанков. Когато постъпих като първокурсник по театрознание във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (по-късно разширен в НАТФИЗ), между завършващите режисура при проф. Боян Дановски се открояваха Рангел Вълчанов и Венелин Цанков. Още помня въздействието, което оказваше тяхната, на двамата, дипломна постановка. Това беше съветската пиеса "Оптимистична трагедия" на драматурга Всеволод Вишневски. Толкова много театър имаше в нея, че досега се чудя защо и двамата потърсиха по-късно за творчеството си и услугите на екрана.
Пиша "и двамата", защото ако Рангел беше общопризнат за най-добър наш кинопостановчик, то Вили също има зад гърба си няколко филма, които го класират на видно място и в нашата кинорежисура. Без да им правя някакъв подбор, те са "Между релсите", "Когато гръм удари", "Игрек 17", "Сватбите на Йоан Асен", "Буна", "Рали", "Вкус на бисер" и двата сериала "Демонът на империята" и "Четвъртото измерение".
За да бъда изчерпателен, длъжен съм да отбележа, че в последните си години Вили Цанков написа и няколко добри белетристични произведения. Това са романите "Вавилонската кула", "Еднооките", "Сбърканият", "Горящият ангел", "Вилиси", Повест за крадлата и девственицата" и "Седемте небеса". Той е автор и на няколко сценария.
И все пак истинската творческа мощ на режисьора Вили Цанков беше проявена в театъра. Той не само до съвършенство владееше сценичното изкуство, но може определено да се каже, че го обогатяваше в постановките си. Особено признание получи още с дейността си като директор и режисьор в Бургаския драматичен театър "Адриана Будевска", където отиде трийсет и три годишен заедно с Юлия Огнянова, Леон Даниел и Методи Андонов и група млади талантливи артисти, за да направи най-добрия тогавашен (а може би не само тогавашен) театър у нас.
В репертоара му влизаха пиеси като българските "Всяка есенна вечер" на Иван Пейчев, "Светът е малък" на Иван Радоев, "Чичовци" по Иван Вазов, "Къщата на сенките" на Иван Теофилов, "Заровеното слънце" на Орлин Василев, "Разузнаване" на Лозан Стрелков, а също и богат списък от ярки произведения на чуждестранната  драматургия: "Оптимистична трагедия" на Всеволод Вишневски, "Човекът, който донесе дъжд" на Ричард Неш, "Лисицата и гроздето" на Гийлерме Фигейреду, "Сизиф и смъртта" на Роберт Мерл, "Чудак" на Назъм Хикмет, "Майка Кураж" на Бертолд Брехт, "Барабанчица" на Анатолий Салински...
Догматично отношение на местните власти сложи край на този няколкогодишен празник на театралното изкуство, но то остана в историята като добър пример.
Вили Цанков е работил или гостувал още на много сцени като тези на Младежкия, Държавния сатиричен, театър "София" - в столицата, а също и във Варненския, Габровския, Ямболския, Шуменския и други. Може би тук е мястото да спомена, че съм гледал представления и в хола на дома на големия режисьор, където той направи няколко постановки в така наречения (и естествено критикуван тогава) свой, домашен театър.
Имах щастието Вили Цанков да осъществи и спектакъла на моята комедия "Приказка за калпаците" (във вариант, предизвикан от него, и със заглавие "Щръклица") на сцената на Държавния сатиричен театър. Вариантът сполучливо добавяше народни обичаи и баяния, в сцените с които особено ярка беше Татяна Лолова. Освен нея в спектакъла участваха още Невена Коканова и Никола Анастасов - в главните роли, а също Стоянка Мутафова, Георги Парцалев и други от първите артисти на състава. Стана чудесно представление, за което с удоволствие си спомнят по-старите столични зрители.
Във всичко, до което творецът Вили Цанков се докоснеше - драматичен театър, музикален театър, киноизкуство, белетристика, критика - по-точно приятелска оценъчна дейност, той беше всепризнат естет, поклонник, ценител и ваятел на красивото - качество, което малко от колегите му притежаваха, а още по-малко го срещаме на сцената сега.
Независимо от някогашната ни обща работа върху "Щръклица", аз се сближих с Вили през последните години от живота му - при обиколките и срещите ни с хората в Североизточна България, организирани от Иван Гранитски и издателство "Захарий Стоянов". Обикновено сядахме в автобусчето един до друг, възхищавахме се на природата, край която минавахме, и бистрехме проблемите на живота и изкуството. Сега Вили Цанков много липсва на българския театър. И само на него ли?