Незабравими стихове от ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

Над белия лист

Ей ме, седнал да пиша, но съм толкова тъжен
по обществена линия, че се чувствувам длъжен
да послъжа и пусна лъч надежда в стиха си.
Но понеже краката на лъжата са къси,
решавам на правдата да говоря с гласа
и да кажа нещата мрачни, както си са!
Речено-сторено,
но тъй често говорено,
публикувано, писано се оказва туй, дето
ми тежи на ума и бунтува сърцето,
че дори за перото ми, дето уж било сръчно,
оказва се мъчно
да изкаже поновому на тоз, който чете го,
туй, което е в мене, а навярно и в него.
Крайно тъжна история! И ето ме, спирам
и си блъскам главата, но – уви! - не намирам
за първи път днес
ни една от онез
патентовани мои, откакто се зная,
завъртулки към хумора, разведряващи края...


-------------

Августовска нощ

Това се случи с моя милост... Впрочем,
за да съм точен,
същинска случка нямаше във тоя
час край морето - всичко бе в покоя,
излъхван от тревите,
от звездите
и главно от един милиард щурчета,
които със назъбени крачета
като с триончета така трещяха,
че сякаш щяха
да разрушат, преди да стане ден,
бунгалото, тъмнеещо зад мен.
И тъй разкошно-звездна бе нощта,
че всекидневните неща -
суетни, летни,
мимолетни,
със своите "Чудесно!", "Цар си!", "Браво!"
във бягство се отдръпваха стремглаво.
И бягаше не само суетата,
а с бързина, за мене непозната,
познатите ми зависти, омрази,
дребнавости, лъжи, фалшиви фрази
се стапяха, изчезваха далеч...
И към щурчетата с такава реч
обърнах се:
- Приятелчета мили,
стържете все така със всички сили,
пълнете ни ушите,
дано позаглушите
завинаги, не само за минути,
в нас чувствата на атоми надути,
та тъй да станем мъдри и дори
(макар че ще е трудно) по-добри! -
Говорих тъй на смях,
но не на тях,
и чувствах се голям под свода гъст
- а бяхме уж нищожества, уж атоми -
и всичко беше мир околовръст,
и красота изпълваше душата ми.