Кой убива самоубийците

Неотдавна прочетох в един вестник информация за броя на хората, които сами са посегнали на живота си през последното десетилетие. Първата ми реакция естествено беше съжалението, че много мои съжители от планетата, а и мои сънародници са взели отчаяното решение да сложат край на земните си дни (а други освен земните има всъщност само в религиозните заблуди и във фантастиката).
Особено ме стресна не, че най-възрастният от самоубийците у нас е бил на 97 години, а това, че най-младият е осемгодишно дете. После се замислих за войните и болестите, за катастрофите и терористичните актове, на които също стават жертва хиляди, ако не и много повече невинни и здрави хора.
И накрая всички тях ги събрах и смесих в една могила, в една причина - животът, който водим днес, борбата за съществуване на бедните, алчността за още повече на свръхбогатите, страхът и на едните и на другите дали ще замръкнат или дали ще се събудят на следващата сутрин, все по-големия неспирен стрес, все по-често спохождащото ни отчаяние.
Наскоро научих, че сънародниците на Швейк, сред които се вихри тежка депресия, но чувството за хумор още не ги е напуснало, вместо със "Здрасти" се поздравяват при среща с разпространеното там напоследък "Маш депку?". В превод от чешкожаргонски това означава "Имаш ли депресия?"
Дори да е вярно, че Вуте иска не на него да му е добре, а на комшията да му е зле, ние, българите, пак не можем да се "оплачем".  В световното класиране по самоубийства сме на 48-о място, а в Европейския съюз имаме двайсета позиция. Челото на черната статистика заемат страни като Литва, Латвия и Естония, Южна Корея, Унгария, Словения и др. Причините са най-различни: конфликти в семейството, психически проблеми, липса на пари, нежелана бременност, несподелена любов. И както вече споменах - всъщност всички те, като изключим последната са не причини, а следствия от тегобите и много често непреодолимите трудности, с които трябва да се борят всеки ден повечето жители на планетата ни. Информацията, която цитирах в началото, завършва с думите "Според Световната здравна организация за петдесет години самоубийствата са се увеличили с 60%. Около един милион души посягат на живота си всяка година."
Може би затова разумни хора от различни цивилизовани краища на Земята започват да гледат подозрително към невероятните постижения и придобвки на съвременната наука и техника, част от тези хора идилично си спомнят, а някои дори изпълняват девиза "Назад към природата!". Думата "природа" ме подсети и за едно друго самоубийство - на цялото човечество: самоубийството, което извършваме чрез унищожаване жизнената ни среда. И какви кандърми стават между ръководителите на големите държави по въпроса коя с колко да намали участието си в това унищожаване чрез намаляване на вредните причинители.
Но на същата Земя сред същата природа живеят и хора с прекалена, а аз бих казал нормална, чувствителност, които не са в състояние да преодолеят и да се преборят с житейските препятствия. И макар надеждата (която според една персийска поговорка е хлябът на нещастните) да ни напуска последна, за мнозина тя все пак отстъпва място на отчаянието, а то пък за Ларошфуко е морална смърт. Тази смърт е покосила много по-голям брой от действително самоубилите се. Затова тях лесно ги примамват с илюзорните си за здравия разум обещания разните опасни секти. Всички големи философи, писатели и учени се изказват против религията. Но за мен, трезвият атеист, една от причините да оправдавам вярващите е, че вярата им е и упование за живот, или поне за щастие в отвъдното. Разбира се, предпочитам повече хора  да крепят в себе си другата вяра - в идеала, че тук, на Земята, а не някъде в измисленото ще настъпи социална справедливост. Но за това е необходима някаква активност, каквато мнозина от нас, по-старите, таим вече само в спомените си.
    Нещо много се увлякох в разсъждения, а отреденото за моите редове място във вестника взе да свършва. Исках да пиша още за героите и тяхната саможертва в името на нещо, което е по-скъпо от живота на отделния човек, исках също да споделя позицията си за евтаназията и правото на безнадеждно заболелия или на близките му да преценят кога да се сложи точката на физическото му съществуване. Безброй са мислите, които буди у нас темата за живота и смъртта - най-голямата тема.
Едва ли някой би се затруднил да отговори на въпроса, който поставих в заглавието - "Кой всъщност убива самоубийците?"