Посланик на светлината

Преди шест години Виктор Пасков отплава към страната на отвъдните сънища, където няма земен смут и мъка. Там той ще запази очарователната си, почти детинска усмивка, когато разговаря с душите на пристигналите преди него велики хора на духа. Но когато се случи да спори (а това бе негова втора природа), навремени ще проблясва и нещо мефистофелско в очите му.
Българската литература загуби един от най-блестящите си съвременни разказвачи - майстор на романа ("Балада за Георг Хених", "Германия - мръсна приказка", "Аутопсия на една любов") и новелата и разказа ("Невръстни убийства", "Гледната точка на Гоген", "Приказки от Швейцария"). Удивителни са диапазонът и волтажът на естетико-художествените търсения на Виктор Пасков. Той владееше до съвършенство традицията на класическия разказвач и в същото време поразяваше с модернистичните си инвенции. Всяка негова нова книга провокираше критиката и широката публика с новаторските си идеи. Той можеше да сътвори увлекателна история дори и от най-баналния на пръв поглед сюжет. Съществен белег на неговия стил е поразителната артистичност на рисунъка.

Блестящи литературни образци

Следвайки високата традиция на българската белетристика, Виктор Пасков остави блестящи образци в няколко направления. Той започна с ярката си и провокативна първа книга с новели "Невръстни убийства", поощрена възторжено от един от първожреците на съвременната проза Павел Вежинов. В нея авторът се оттласкваше, но и се приближаваше по почти мистичен начин към големите преди него - Емилиян Станев, Йордан Радичков, Дончо Цончев.
От иронично-сардонично-гротескната проза на "Невръстни убийства" Виктор Пасков прекрачи в прекрасния романтичен свят на "Балада за Георг Хених". Само творец със силно диаболично и полифонично мислене можеше да създаде такава приказно поучителна история. Това е роман апотеоз за пречистващата сила на изкуството, за това, че истинският талант винаги е морален и слънчево зареден, че завистта, бездарието, омразата са контрапродуктивни и се самоизяждат. Неслучайно романът претърпя толкова преиздания и в България, и в чужбина.

После дойде ред на другия роман

 "Германия - мръсна приказка". Съдбата нареди така, че нашият автор завърши консерватория в Лайпциг, имаше няколко години на концертиращ бас-баритон в симфонични и джазови състави, практика на музикален редактор и безброй пътувания из Германия, а и в други европейски страни. "Германия - мръсна приказка" е своеобразна парафраза по творба на Хайнрих Хайне. На романтичния, носталгичния и поетичния образ на тази страна Виктор Пасков противопоставяше живата, нагледна представа за съвременна Германия - мащеха за емигрантите и несъгласните с конформистичното приобщение хора, респективно и за Европа. В този роман авторът съзнателно търсеше провокацията, деструкцията, беше много близо до прозата на т.нар. сърдити млади хора. Би трябвало да погледнем на Виктор Пасков като на примерно български Джек Керуак, Джером Селинджър или Чарлз Буковски, разбира се, при спазване на мащабите и спецификата на индивидуалния художествен натюрел.

Поредица от ярки новели

Сърдитото младо момче Пасков сътвори поредица блестящи новели - "Ций Кук", "Мартина", "Лот в Екзил", и разкази, обединени под общото заглавие "Гледната точка на Гоген". Последва още един провокативен роман - "Аутопсия на една любов", който взриви филистерския морал на благоутробните почитатели на литературните нрави у нас. Но псевдоморалистите крякаха възмутено само на откровените сексуално-еротични сцени, нямайки сили и талант да погледнат отвъд тях. А точно там беше истинският замисъл на автора - автентичната любов няма граници, тя е безкористна, тя е безпричинна и безначална, тя е много по-широка от чувството между мъж и жена, изразява се в усета, мамещото съпричастие между душите по сродство. Тук не може да не си спомним, че според Библията истинското родство е духовното, а не кръвното. Затова и Гьоте създава програмния си роман "Родство по избор". Виктор Пасков повествуваше тъкмо за този вид любов и духовно родство. Живецът, усещането на душите според него преодолява и обезсмисля смъртта. Тъкмо той като професионалист музикант знаеше, че благозвучието е другият език на душата, и затова в "Аутопсия на една любов" има удивително съчетание на музика и слово. Там музиката е словесно конструирана и словото е музикално въплътено.

Неговата лебедова песен

Напоследък Пасков работеше върху нов роман - "Тайните градини на Хелене". Той беше завършил първата редакция, но силната му художествена интуиция му подсказваше, че има и друго, по-адекватно и пластично решение за конструкция на романа, затова се съсредоточи върху нова редакция на първите десет глави. Съдбата обаче реши той да си отиде, преди да довърши преработката. Издателство "Захарий Стоянов" ще публикува първия вариант с ръкописните поправки на автора, за да може читателят да види и последната творба на този ярък и неординарен български писател.
Виктор Пасков - блестяща и одарена във всяко едно отношение личност - непрестанно се превъплъщаваше в ролята на играещия човек. Той търсеше духовните предизвикателства, жадуваше да бъде постоянно потопен в скиталчествата на неспокойното съзнание.

Героите му бяха сложни и противоречиви

 натури, какъвто бе самият той. Те се люшкаха по вълните на бурното социално и екзистенциално време, в което Провидението ни отреди да живеем, мечтаеха за по-справедлив свят на хармонията, доброчестието, добротворството и всеобщата любов. Но в същото време бяха раздирани от вътрешни дисонанси, бяха и лоши момчета и момичета, които искаха да впечатлят обществото с богоборческия си устрем и нихилистичните си забежки.
Виктор Пасков живееше собствения си живот подобно на своите герои. От всичко най-много презираше конформизма, философията на преклонената главичка и плебейската врява на днешния ден. Ето защо той е от малцината истински посланици на светлината, на духа. За неговото творчество с пълна сила важат думите на Евангелиста: "И светлината свети в мрака, и мракът не я обзе."

Той беше огнена и страстна личност

Притежаваше холеричен и взривно възпламеним характер. Много пъти осъзнаваше, че е безпредметно да се дискутира с недостойни люде, но каузата на самия спор беше по-силна от всичко и той се увличаше.
Последната година от живота си бе вкаран в няколко остри полемики, които граничеха със скандал. Пасков се включи с цялата си разпаленост в тези словесни баталии, макар да разбираше, че стои неизмеримо по-високо от своите опоненти. Него го интересуваше принципът. Не можеше да понесе подмяната не само на естетико-художествените, но и на моралните критерии на нашето общество. Пасков виждаше гибелната роля на тенденцията за цялостно чалгизиране на социалните процеси в България. Затова така яростно полемизираше, възразяваше на литературните инфузории, които по сполучливия му израз "крякаха от пъкъла".

Опасността за общественото здраве и морал

 според Пасков не беше толкова в бездарните, но агресивни текстове на редица непристойни субстанции, както и в славолюбието и естетическата наглост на други псевдопостмодернисти, колкото в опита да се изкриви самата същност на спора. Един от многотиражните всекидневници дори определи словесния двубой като "война между световете". А според Пасков не ставаше дума даже за война между поколенията, а камо ли пък между световете. Идеше реч само за посредствени и отблъскващи опити на няколко лица, мечтаещи да се отъркат о славата на големите съвременни белетристи и писатели. И понеже не разбираха как да го направят (затова и попържаха като мъничета), Пасков ги отвя с един замах. Така че не само неговите талантливи творби, но и ясната му и категорична позиция не можеха да му простят тези неясни микроорганизми.
Впрочем авторът на "Алилуя" и на "Аутопсия на една любов" бе прозрял трагичната липса на морал у тези персони. А те - броени дни след смъртта му - отново се опитаха да се осветят с отблясъците на заслужената му известност и признание, като написаха подмазвачески текстове в негова чест - по същество глуповати опити за извинение постфестум.

Сътвореното остава завинаги

Днес отпътуването на това моцартиански талантливо и непокорно дете на Светлината ни прави нас, неговите приятели, по-бедни, по-тъжни и някак изпразнени от съдържание. Но сътвореното от него остава в златните страници на новата българска литература. И там - в Словото и чрез Словото - той продължава да живее.