Пластическите въздишки на Владимир Кондарев

Странен, загадъчен и приглушен е художественият свят на Владимир Кондарев. Творец, незасегнат от врявата на делника и евтините рекламни изяви на псевдомодернизма, той упорито копае през годините своята нива. Вече четири десетилетия извършва своите пластически пътешествия с любов и ненакърнено любопитство. Онова несекващо любопитство и желание да се започва отново и отново, когато става дума за новаторски идеи, което е несъмнен белег на таланта.

Този художник е магически привличан от загадката, наречена Човек. Той сякаш отрано е разбрал върховното значение на Сократовия съвет "Познай себе си". С това можем да си обясним десетките му твърде интересни автопортрети. Един от тях като че ли ни препраща към автопортретите с едно око на Гео Милев (трагизъм, драматизъм, катастрофизъм), друг сякаш ни говори за бохемските състояния на художника, трети е обвит в странна меланхолия, тъга и резигнация, четвърти като че ли пресъздава образа на прокълнат поет. Всички обаче са подчинени на постоянното усилие и желание на автора да се самовглъби докрай, да се втурне през прозорците на очите и да види какво има отвъд. Впечатляващо е това дългогодишно упорство да се улови неуловимото, да се чуят нашепванията на най-скритите кътчета на душата. Съвсем неслучайно огромната част от автопортретите са правени с молив или с туш и перо. Те уж са само черно-бели, а всъщност съдържат цялата цветова гама, представят впечатляващо богатство от полутонове, полусенки, изразително интонационно-съдържателно многообразие. И други портрети, които авторът рисува, ни насочват към това нарастващо негово намерение да отгатва скритото, заложено в Човека. Такива са например творбите: "Жена ми с шапка", "Баба Мина Кондарева", "Етюд Филдана", "Етюд възрастна жена", "Таня", "Етюд мъжка фигура", "Синът ми"...

Владимир Кондарев сякаш използва въздишката, когато извайва своите фигури. Той обича рисуването с ефирни линии, обича акварела, сухия пастел, въглена, пушека, кредата, байца и перото. Неговите скици, рисунки, етюди, портрети не търсят толкова фигуралното изражение, колкото психологическото проникновение. Много характерно е това и за поредицата изображения на българки. Те са не само стилизирани в духа на народното творчество, там можем да открием както невероятно богатата традиция на фолклора, така и съвременната чувствителност на българката, ефирността и благородството й, красотата и очарованието. 

Владимир Кондарев е лиричен художник. Той чете поетически посланията на Природата. Нека си спомним прелестните пейзажи "Пътят към Ср. Градище", "Край с. Изворово" или "Пейзаж". И в тях авторът търси човешкото излъчване на българската Природа. Почти винаги в такива случаи тоналността, към която прибягва авторът, е топла - цветове, символизиращи възраждането, постоянния кръговрат на Природата, неунищожимата сила на живота да се самовъзпроизвежда, вселената от долини, хълмове, дървета, камъни, угари, синори, билки, цветя, насекоми, целия хвъркат и пълзящ, приземен и въздушно одухотворен свят...

Владимир Кондарев е творец на аристократичното самовглъбяване, майстор на психологическия рисунък и поет на вътрешните превъплъщения на човешката душа. Той знае, че Човекът е природен, а Природата е човешка. С изящните си рисунки, акварели, пейзажи и фигурални композиции той отдава своята пантеистична почит към отделната личност и към Натурата, защото осъзнава, че те са едно хармонично Цяло.

Всяка поредна изложба на художника Владимир Кондарев впечатлява с неговата несекваща енергия и желание да експериментира с формите и материала, да търси естетическата провокация, новите решения и нестандартните ракурси. 

Платната на Кондарев ни въздействат като пластически въздишки. Авторът сякаш не рисува, а носталгично визуално въздиша по нарушената хармония между човека и природата.

Можем да говорим за няколко групи творби, в които се концентрират търсенията на живописеца. Най-впечатляващата представлява пейзажи от неговия роден край - Чирпан и околностите му, Стара Загора, както и отечествени пейзажи въобще. Характерна е упоритостта на нашия автор да покаже излъчванията на родното през очите на пролетната меланхолия или зимния пейзаж, есенната приказка или лятната кърска жега. Много красноречиви в това отношение са "Пролетно ухание", "Бели хълмове", "Идва вечерта", "Пътят към дома", "Зима". Художникът се интересува от невидимото човешко излъчване, което наднича иззад фактурата на пейзажа. Затова такова голямо значение има за него светлината, играта на оттенъци, отблясъци, сенки, полутонове и обертонове. Природата за Владимир Кондарев е първоизточник на човешката хармония. Там всяка тревичка, дърво, хълм, река, ждрело, урва, сипей и прочее имат своето предназначение и вътрешен смисъл. Ето защо художникът е не просто пасторален съзерцател, но и активно съпреживяващ субект.

Специално трябва да откроим един цикъл от живописни и акварелни творби, посветени на духа на българското село. Става дума за "Гроздоберът", "Момино платно", "Пейзаж от Средно Градище", "Момино село", "Момини двори", "Сияещо село I", "Сияещо село II", "Младо вино", "Улица в Средно Градище" и т.н. Въздействащи са психологическата проникновеност и своеобразната нежност и одухотвореност на четката на художника в тези работи. Тук не може да не ни привлече вниманието програмната творба "Отсъствие". На плочника пред една поетична селска къща има самотен стол. И ние почти физически усещаме отсъствието на стопанина. Тази картина като че ни отправя към прочутото стихотворение на Атанас Далчев "Стопанинът замина за Америка". Разбира се, внушенията на живописеца са други - при него дори и най-силната тъга е омекотена и призрачно завоалирана.

В поредицата селски пейзажи или творби, в които Кондарев търси излъчването на българската национална идентичност, трябва да откроим и други две работи - "Домът на Яворов - Чирпан" и "Галерия Манев". Към тях естествено се прибавят портретите на Васил Левски, Георги Данчов-Зографина и на Димитър Данаилов-Моряка. Художникът улавя човешкото излъчване на тези къщи, вътрешния им уют, нежност и плахост. Те напомнят птици, притихнали след отминаването на бурята. 

Почти във всяка изложба на Владимир Кондарев присъстват портрети на жени или рисунки на голи тела. Да припомним "Елена", "Даная", "Розов свян", "Самодива", "Портрет на Стефка", "Муза" и др. Очевидно за него жената е всеобемащ символ на хармонията, любовта, състраданието, добротворството. За Кондарев българската жена е Пиета. В това отношение той продължава традицията на редица наши големи творци, които се опитват в своите произведения да уловят онова, което е отвъд видимото, отвъд контура, фигурата, овала на лицето, да пресъздадат психологическия и менталния еквивалент на женския образ. И тук отново ни се иска да оприличим авторовите творби на лирически въздишки, на поетични фрагменти, излъчвани от чувствителната душа в задълбочаващо-брутализиращото се меркантилно време, в което Провидението ни отреди да живеем.