Европейската и българската левица на кръстопът

Александър Г. Стамболийски
   
Всеки кръстопът е и дилема накъде да се върви. Това раздвоение възниква, когато са разклатени убежденията в досегашната посока на движение, било то на индивид, партия или общество. Настъпващите като вълна събития засегнаха глобално обществата, но най–силно се отразиха върху вътрешния свят на западноевропейското общество. Под натиска на развиващите се противоречия на днешното капиталистическо общество се появиха закономерни, но за масовото европейско съзнание изненадващи явления, такива като ограничаване на социални мрежи, спиране на платежни карти, обвинения по национален белег, открита цензура, включително и на велики културни постижения, икономически проблеми, които се смятаха за невъзможни в „клуба на богатите“, високомерно отношение към цели народи, отмяна на избори, защото не ги устройват, и др. Самият живот показа, вече и на ежедневно практическо ниво това, което лежеше под повърхността - несъответствието между реалността на това общество и официалното му съзнание. Разбира се, това не се прояви в официозните преса и телевизия, където даже и в своята критика то по канон се идеализираше и пропагандираше като най–доброто от възможните.

Реалността и масовото обществено съзнание

за собственото им общество започнаха тихо да се разминават като плахо вътрешно съмнение. Всичко това в немалка степен смути съзнанието на „средния“ европеец, но също и спокойният досега свят на „традиционната“ европейска левица и нейните представи за съвременното капиталистическо общество, в което тя по същество се беше вписала като негова част, приемайки го като безалтернативно, като единствено възможно.
Безкритичната представа на преобладаващата част от европейската левица за собственото й общество като общество на свободата и благоденствието се разклати. Иска или не, тя вече ще трябва да доказва и на себе си, и на другите това, което доскоро приемаше за очевидно, ще трябва да си поставя не само едни или други текущи задачи, макар и потребни, а и да си отговори на въпроса накъде се е запътила, каква е „крайната“ й цел. Сега вече, макар и на приливи и отливи, този въпрос ще се появява натрапчиво и за тази част от левицата, която идеализираше съвременния капитализъм - и икономически, и като форми на демокрация, и в международните отношения. По същество европейската левица се превърна в крепител на това общество, независимо от официалните й заявления. Всичко това при сегашното разгръщане на противоречията на съвременния капитализъм ще я постави, по-рано или по–късно, на кръстопът.   
За масовото обществено съзнание лявото от само себе си се свързва с помощ, съпричастност към тези обществени слоеве, които са в по-неизгодна позиция в йерархичната структура на социално разслоените общества. И това не е невярно, но лявото е нещо много повече от съпричастност, то е стремеж за премахване на причините на съответните негативни явления, характерни за капитализма като общество, били те социално неравенство, различни форми на зависимост, овеществяване на обществените отношения, безработица и др. Тя не е, или поне

не трябва да е затворен интелектуален „елит“

филантропски настроен към онеправданите, а въвличане в обществена дейност и не само стихийно, но и чрез идеи на тези „нисши“ класи и прослойки, които са заинтересовани от необходимата и дълбока промяна на днешното „цивилизовано“ общество.
Политическият трус от края на 20 век след разпадането на СССР беше с глобални последствия и се отрази не само по отношение на самите държави, но и върху характера на ежедневния живот, а също и върху общата структура на съотношението ляво–дясно в политическия живот на късния капитализъм. Дясното стана доминиращо под една или друга форма, европейското ляво се измести по–надясно като последица от неговите илюзии за универсалност на демокрацията в капиталистическото общество, което и започна да размива неговия образ. Не изчезна отношението ляво–дясно, а „официалното“ ляво в голяма степен се абсорбираше в дясното, и по–точно в едни или други форми на либерализма. Оттук се породи и илюзията, че няма дясно, няма ляво, което замъгляваше политическия характер на обществените процеси, т.е. кому е изгодно съответното явление.
Всички тези процеси не можеха да не засегнат и БСП, макар че тя дълго се съпротивляваше и не се отказваше от своята природа на фона на други източноевропейски леви партии. Беше наричана ретроградна, а когато стана „модерна лява“ и вече с нищо не тревожеше днешното капиталистическо общество, бе приета за „нормална партия“. Тук е разковничето на днешната криза в европейското ляво, а тя в Западна Европа е още в началото си. Тя не е криза, породена само от едни или други грешни решения или от една или друга политическа личност (лидер), а от самия подход към капитализма като общество сред преобладаващата част на европейското ляво. Реалната и основна дилема, пред която е изправено във времето европейското ляво, е: приема ли капитализма като безалтернативен и само спомага за омекотяването на едни или други негови проблеми, или се стреми към неговото преодоляване като тип общество в историческа перспектива.
Постепенно с времето европейското ляво, с изключение на комунистическите партии и различни нововъзникнали движения, които запазиха „крайната“ си цел, но без яснота за пътя до нея, прие днешното капиталистическо общество за безалтернативно, и така то стана

нормата, мярата за оценка на всички явления и за самата „цивилизована“ левица

Официалното, приетото като неразделна част от капиталистическото общество ляво е изобретателно във връзка с отделните стъпки, но няма яснота за посоката на своето движение, накъде отива и заради какво.  Като последица тази левица се вмести в рамките на съвременния капитализъм и всичко, което не приличаше на това общество, бе възприемано вече не само от десницата, а и от самата нея като недоразвита форма на обществен живот.
Какво съвпадение! Коя лява традиционна европейска партия се възпротиви на развихрилия се през последните 30 години неоколониализъм (Северна Африка, Близкия и Среден Изток) или днес на войната в Газа? Всичко това по мерните единици на това общество изглеждаше като борба за демокрация. Нещо повече, лидерите на някои от тези леви партии се оказаха вдъхновители на тази политика. Тази левица, която стана неразделна част от съвременното капиталистическо общество, винаги се строяваше в общия хор на борците за „демокрация“, зад което се криеха най–груби интереси на „горните“ прослойки на техните страни, а част от придобитите изгоди преливаха и към „по–нисшите“ слоеве на техните общества и така си купуваха временно обществено спокойствие. Колко прилича днешната ситуация в лявото пространство и неговото вътрешно идейно раздвоение на тази в навечерието на Първата световна война!
Даже и думите капитализъм и класи почти изчезнаха от речника на европейската официална левица, което е само външен признак на протичащите вътрешни изменения в нея. По този начин „цивилизованата“ левица се превърна - и стихийно, а сред някои нейни привилегировани среди и преднамерено, в елемент от възпроизводството на съвременното капиталистическо общество. Това започна все по–видимо да се проявява не само в намаляване на присъствието й в националните и в европейския парламент, но, което е още по–тревожно, и в отслабване на идейното й влияние във всички сфери на обществения живот, а също и сред широки обществени среди на близки до нея класи и прослойки.  

Сходството на политическото поведение на ПЕС и официалната десница

в Европейския парламент е видимо и с просто око, а декларацията, с която отъждествяват нацистка Германия и СССР, е само най–крайната му проява. Бивайки против войните, което само по себе си е добра стъпка, „официалното“ ляво забравяше да спомене нещо за войните на собствените им държави и позицията им за тях, и, което е най–важно, да покаже характера на съответната война, от какво е предизвикана и какви интереси защитава. Нима това европейско ляво не виждаше как се оказва защитник на финансовата олигархия на бившия колониален свят, сега Г-7, било то като войни, санкции др.?
БСП беше по–честна, но и относително безмълвна, не стигна докрай при разкриването на техния характер, останахме само на нивото на пацифизма. Някой би могъл да каже "това не ни засяга пряко". Засяга ни, и не само нас. Ограниченото виждане „навън“, към света, е обратната страна на ограниченото виждане „навътре“, към собственото ни общество, и обратно. Разбирането на тази връзка за една левица, но не и за десницата, е фундаментално важно.  
Това, което прави едно движение или партия лява, независимо от специфичните местни особености, е стремежът му да преодолее капитализма като тип общество в историческа перспектива.
Лишавайки се от тази своя основна характеристика, изгубвайки от полезрението си основната си историческа цел, европейското ляво в преобладаващата си част разми своя облик. Като последица масовото обществено съзнание започна вече да не вижда в левицата

алтернатива на днешното капиталистическо общество,

независимо от широко разпространеното недоволство от него. И естествено, освободеното политическо пространство бързо започна да се запълва от различни форми на национализъм и популизъм, които като разновидности на общата идеология на капитализма му помагат да разсейва общественото съзнание ту в една, ту в друга посока, без да са решение на никакъв проблем на това общество.
Истинският кръстопът, истинската дилема, пред която се изправя днес традиционната европейска левица и в частност БСП днес, е в подхода към капитализма като тип общество. А именно, ще остане ли традиционното европейско ляво вписано в механизма на функциониране на капиталистическото общество, ще върви ли сляпо по нормите на това общество и след събитията или ще търси и намери път в самата реалност, който в перспектива я отвежда отвъд неговите икономически, политически и идейни граници. От отговора на този „далечен“, мирогледен въпрос ще зависят отговорите, които даваме на всички „близки“ ежедневни проблеми като социалистическа партия.

Няколко илюстрации в тази посока

При единия вариант на отговор, съдебната реформа ще се сведе до техническа административна промяна на правилата и смяна на лица, а при другия като стремеж за скъсване на пряката връзка между част от едрия капитал и правните институции, откъдето произтича реалният проблем. За „официалната“ левица, тази, която остава в мирогледните граници на капитализма, социалната политика ще е върха на лявото, нейната „крайна“ цел, а за „немодерната“ левица тя, макар и необходима, не премахва причините за социалното неравенство без промяна във формите на собственост. За „модерното ляво“  юридическото равенство (т. нар. „правова държава“) е гаранция за социално равенство, а за „неофициалното“ ляво не е гаранция на фона на различните форми на материална зависимост, които пораждат реално различие в правата, и т.н.
Тази дилема - как да се отнесе лявото към капитализма като тип общество - не е просто продукт на интелектуална дейност, а израства от задълбочаването на противоречията на това общество, и то в неговото ядро, макар и засега да не е осъзната като дилема от „официалното“ ляво, а като случайност на обстоятелствата. С разрастването на тези противоречия лявото ще се натъква все повече на  дилемата да остане ли мирогледно и практически в границите на капитализма като тип общество или да се стреми да го преодолее. И няма да може до безкрай да отлага и заобикаля отговора на този въпрос. Ако тази част от европейското ляво, а днес тя е преобладаваща, не разреши тази дилема съзнателно, като възвърне историческата си перспектива и уясни основната си цел, то логиката на живота ще я вразуми, но вече като външна необходимост под натиска на обстоятелствата с всички произтичащи от това последици за обществото.