(Не)обяснимата обич на една бесарабска българка

Приятели и близки я познават като прекрасна актриса, душевна поетеса, страхотна учителка, деликатна журналистка, внимателна брокерка, незаменима майка на Татяна и Оливия, обичана съпруга... От нея буквално струят добрина, светлина и топлина - към всичко и всички, защото Марианна Чепразова носи  най-вече човечността в сърцето си. Както и огромна, необяснима с думи, обич към България, с която е закърмена, откакто се помни, на почти хиляда километра от прародината си.

Родена е в село Огородное (чието старо име е Чийший), което се намира в Болградския район на Одеска област. С усмивка си спомня много любопитна случка от детството ѝ, когато се озовават на автогарата в районния център с нейната баба. Тогава за първи път чува тя да говори на руски и то - с голям акцент, не можеше да произнася меко думите с буквата "ь". Именно от този момент малката Марианна започва да се замисля и да осъзнава, че е българка, а не рускиня или украинка.

Но никога не изпитва каквито и да било трудности с националната самоидентификация. "Гордея се, че съм от Чийший, че съм българка. В нашето село са родени много трудолюбиви, животолюбиви и талантливи хора", откровена е Марианна. И до днес тя продължава да говори на български - буквално навсякъде, макар и да признава с лека тъга в очите: "Сложно е..." Но това не ѝ пречи - по никакъв начин. Дори преподава езика на прадедите си в Българския културно-просветен център "Аз Буки Веди". С голямо удоволствие чете стихотворения на Джани Родари в превод на Валери Петров. Самата тя е изкушена от поезията, като твори на цели три езика - български, руски и украински. "Вдъхновява ме това, което ме боли, ако мога така да се изразя. Родината, паметта, чувствата, майка ми..." - не крие Мариана. От българските писатели любими са ѝ Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов, Димитър Талев, а от съвременните - Здравка Евтимова и Георги Господинов. След като разкрива литературните си предпочитания, Марианна бърза да допълни: "Обожавам да чета класическа световна литература на български. Обичам да пея български фолклорни песни, събирам и народен хумор." Признава, че с дъщерите си говори и на български, и на руски. В училището на голямата - Татяна, часовете се водят на украински. Така че децата ѝ от невръстна възраст се потапят в богата езикова среда и култура.

След като завършва Филологическия факултет на Одеския национален университет "И.И. Мечников", работи във всеукраинския вестник на български език "Роден край". А започва да го чете още когато е невръстно момиче, тъй като баща ѝ е абониран за изданието. И тайно мечтае един ден да работи в редакцията. Помни и чувството, което изпитва, щом получават всеки нов брой на вестника: "Сякаш бе пресен въздух - с аромат на нещо родно и незнайно същевременно." Сега всички новини Марианна научава благодарение на интернет, но пази изключително топъл спомен за "Роден край". Обаче продължава да мисли, че вестникът отразява една епоха. Убедена е също, че изданието заема много важна част в живота на българите в Бесарабия.

Марианна се изявява и като актриса. А благодарение на поканата на Пътуващото читалище "Бащино огнище", преди няколко години и публиката в София получи възможност да гледа превъплъщенията ѝ в спектакъла "Животът, макар и кратък" на сцената на театър "Сълза и смях". Като най-любимо представление споменава "Автобус" по Станислав Стратиев. Но бърза да уточни: "Обаче и другите постановки ги обичам. Един актьор може да преживее хиляди живота, като играе на сцената. Възможността да прочувстваш друг човек, да го оправдаеш за себе си, да видиш как е - това ме привлича в тази професия."

Родолюбката от Чийший споделя, че не спира да помни за българските си корени, има и голямо желание да предаде на бъдещите поколения цялата си любов към хората от бесарабските земи и прародината си.

"Обичам България. Всеки път ми трепва сърцето, когато преминавам границата. Не мога там да спя много. Събуждам се рано, излизам навън и се разхождам. Сякаш няма да успея да се надишам", размишлява Марианна. Според нея хората в страната ни са много отворени, приятни, интересни и приказливи. "Имам много приятели в България - в Силистра, Велико Търново, София, Варна, Пловдив, Тополовград, Габрово... Посрещат ме с отворено сърце и пълни маси. Ех...", реди броеница от спомени родолюбивата ни сънародничка от Бесарабия. С години поддържа връзка с познати българи и си пишат писма - преди бяха електронни, сега разчитат на социални мрежи, пращат си и подаръци. Марианна си спомня всеки един от тях. Но ѝ е много мъчно, че скоро не са се виждали на живо, а така ѝ се иска да ги прегърне.

Хората от нейното село преди непрекъснато я питат: "Как е в България?" Сега вече почти всичко знаят, защото често пътуват и има интернет. А тези, които не са били в страната ни, продължават да мечтаят някой ден все пак да видят прародината си.

А и самата Марианна разкрива: "Честно казано, не че се гордея с българския си произход, просто обичам своя народ. Всяка нация има с какво да се гордее. Но аз настръхвам от българските песни, от българската реч, от въздуха на българските гори, от гледката на планините. Не мога да го обясня..."

Може би затова за нея 29 октомври - Денят на бесарабските българи, е много светъл празник: "Тази дата в календара показва, че и нас ни има на вселенската карта. Малка гордост и голяма памет." След кратък размисъл добавя: "Българите, родени в България, важно е да знаят, че съществуваме ние, родените извън страната. Не сме руснаци, украинци, молдованци или други - не, ние сме българи, които през целия си живот мечтаят да видят: каква е тя - България..."

ИЗПОВЕД

Аз съм българка, а значи
гордо по земята крача,
с песен дядова по здрача,
аз вървя и скришом плача.

Баба ме научи рано -
с песента във утро ранно,
със мотиката през рамо
към полето неорано.

Дядо Ботев си редеше
баба редом все предеше,
нещо шепнеше, ревеше,
рано беше, късно беше...

"Ти си българка да знаеш,
трябва да мълчиш и траеш,
де да биеш, де да галяш,
де и шапката да сваляш!"

Досега си спомням нежно
бабино герданче, прежда,
тя се смее и нарежда,
а косата ѝ белоснежна.

Аз съм българка, а значи
имам във кръвта орачи,
костоправи и борци,
песнопойки и творци!

* * *
Назад, из детските баири,
по кална улица към стар дувар
откъснатото куче от синджиря,
пак се завърна в дома стар.
А портите, съвсем поовехтели,
запяха стара песен на суват.
Стените, цепнати, отдавна не видели
киреч, мълчаха сякаш от инат.
Семейната икона избеляла,
във ъгъла оставена сама,
от паяжина май се не видяла,
напомняше за стари времена.
Софрата, милата, изтъркана и стара,
трикрака, боса, суха от покой,
опряна беше, нейде до дувара
и пазеше следи от овча лой.
И кучето, застанало на прага,
с очи, забулени от старост и мъгла,
погледна към звездите плахо,
излая към небето от тъга.

(Част от стихотворенията
на Марианна Чепразова)

Снимки личен архив

С прекрасното си семейство