Светът днес - дълбока конфронтация при пълна липса на доверие

- Изпращаме година с много конфликти, с всеки от който може да се направи геополитически анализ. Да започнем все пак със случващото се до нас - с Румъния. Какво показва анулираният президентски вот не само за северната ни съседка, но и за ЕС като цяло?
- В Румъния наблюдаваме съчетание на румънската специфика с по-общи политически процеси, характерни за цяла Европа. Натрупването на поредица от кризи доведе до дълбоко вътрешно разделение и конфронтация на обществата, които далеч надхвърлят параметрите на една циклична криза и вече придобиват характеристиките на системна такава. Всички обяснения - руска намеса, тайни служби, православна църква - може и да имат някакви основания, но те не биха могли да проработят, ако не не се наслагваха върху едно кризисно съзнание в обществото. А ТикТок е просто инструментът.
Впрочем, САЩ са една обиколка пред Европа в анализа на тези процеси: за разлика от първия избор на Тръмп, през тази година резултатите вече се обясняваха не с руска намеса, а с проблемите на самото американско общество. Трябва също така да се отчита, че румънският национализъм по своя генезис е антируски, доколкото винаги е бил свързан със споровете с Русия за Молдова. Самият Джорджеску в политически план е по-близък до Тръмп, а идеологически е редом с Мелони, търсейки опора в профашисткото легионерско движение в Румъния. По-големият проблем тук е как демокрацията се справя с демократично избрани недемократи (аналогията с Германия преди войната е само най-очебийният пример). И дали отмяната на избори или непризнаването на резултати, когато те не ни харесват, не ерозират самата база на демократичните процеси. Защото отмяната на изборите е реакция на последиците, а не борба с причините.

- Сблъсъкът между федералисти и суверенисти в Европа не изби ли на повърхността именно през тази година – заради поредицата от избори. Как ще се развива този сблъсък, кои фактори ще работят за или против тези две тенденции?
- По-скоро обратното: една набираща сили тенденция намери потвърждение в редица избори. Което показва, че става дума не за епизод, а за по-дълбоки процеси. На практика геополитиката измести идеологиите. Политическият терен се премести от идеологическото в геополитическото поле. Алтернативността вече не е между лявото и дясното, защото те станаха неразличими през призмата на геополитическите позиции, превръщайки се в част от доминиращото статукво. И алтернативата на геополитическото се търси в националното, в националистическото. Което обяснява защо изтичането на гласове е към крайно дясното, но не и към радикално лявото.

- А как виждате мястото на България?
- България е сред челниците, когато става дума вътрешнополитическата криза. А от гледна точка на международните процеси ние се движим с широко развети платна по течението.

- Да минем към войната в Украйна. Очевидно подготвяното от Тръмп предложение няма да се приеме от Русия. Може ли  изобщо да се разплете възелът там в рамките на един конвенционален конфликт? И това не ни ли доближава до размяна на ядрени удари?
- От доста време насам текат два паралелни процеси: подготовка за евентуални преговори и ескалация на военните действия. За разлика от геометрията обаче в политиката успоредните линии се пресичат. И пресечната точка на тези два процеса се помества във формулата „към преговори от позиция на силата”. Проблемът е, че това не е задължително най-прекият път към мира, нещо повече - може да ни отведе много далеч от тази цел. И въпреки че и двете страни, Русия и НАТО, ясно дават да се разбере, че не желаят директен сблъсък и ядрен конфликт, опасността да се стигне дотам вследствие на случаен инцидент или провокация ще продължи да остава много сериозна, докато не се спре самата война. Все по-силно обаче звучат въпросите кога и как свършва тази война и кой плаща цената. Логично с оглед хода на военните действия Русия е много по-резервирана към идеята за преговори, докато Зеленски формулира задачата да бъде постигнато спиране на войната през 2025 г. по дипломатически път. Още повече че всички социологически проучвания в Украйна през последната година сочат нарастващо мнозинство на подкрепящите за започване на преговори, но това не означава съгласие за отстъпване на територии. Тоест, може да се очаква постигане на евентуално примирие и спиране на бойните действия, но едва ли ще се стигне до мирен договор, който да фиксира ново териториално статукво. Проблемът е, първо, как да се стигне до преговори, и второ – как да се гарантира, че войната няма да започне отново след някой и друг месец.

- И пак как виждате мястото на България? Ще имаме ли куража да отхвърлим натовската солидарност в случай на ескалация от пакта?
- Членството в НАТО означава ясен взаимен ангажимент на всички страни, без който Алиансът губи смисъла на своето съществуване. Проблемът не е в солидарността, а в политиката. А по отношение на България това често означава отсъствието на позиция. Защото освен задължения членството в НАТО дава и права – за активно участие във формирането на общите решения и политики. И именно в НАТО, а не срещу НАТО е мястото, където страната ни би следвало да формулира интереса си от търсене на политическо решение на конфликта в Украйна.

- В Близкия изток се случиха събития и се отприщиха процеси, представляващи разместване на геополитическата тектоника. Какви тенденции да очакваме и с какви роли ще се нагърбят по-важните играчи там?
- Войната в Близкия изток е поредният цикъл, в който светът тръпне ще прерасне ли конфликтът в регионален. И той до голяма степен вече е такъв. Падането на Асад в Сирия доведе до значима геостратегическа промяна в региона. Иран и Русия са сред губещите. По-трудно е да се назоват печелившите. Съдейки по всичко, демокрацията няма да бъде сред тях.
Проблемът е как в крайна сметка приключва войната. Защото и Израел, както и „Хамас” и „Хизбула”, подпомагани от Иран (дори и отслабени), не се отказват от основната си цел – унищожение на врага. Парадоксът е, че дори да бъдат унищожени радикалните фракции, това няма да доведе до решение на проблема. Точно обратното – войната се радикализира. На мястото на „Хамас” и „Хизбула” рано или късно ще се появят по-радикални „Хамас” и „Хизбула”. И конфликтите ще се възпроизвеждат периодично, докато не бъде решен основният въпрос - създаването на палестинска държава.

- Твърди се, че конфликтният потенциал на международната сцена е много висок. Ще се изостри ли този потенциал с несистемния Тръмп? Какви глобални тенденции вещаят засилването или пък отслабването на конфликтността в света?
- Непредсказуемостта, с която често е описван Тръмп, доста точно отразява цялостното състояние на международните отношения днес. Конфликтният потенциал в света е много по-висок дори и от времената на Студената война. Най-малкото, защото тогава имаше два оформени противоборстващи блока, всеки със своя доминиращ лидер, с ясно очертани линии на съприкосновение и най-вече с достатъчно стабилна система от правила на играта, оформени в съответните международни договори. Сега това замръзнало статукво се заменя от гореща динамика: тече процес на борба за сфери на влияние и оформяне на нови съюзи, войните се водят чрез проксита, които често се оказват неконтролируеми, международното право бе подменено от „отношения, базирани на правилата” (което е коренно различно), а договорите за разоръжаване и ограничаване на въоръженията един след друг отиват в историята - особено тези в сферата на ядрените оръжия. Днес всичко е геополитика. И сигурност. Очертава се  период на дълбока конфронтация в милитаризация на света при пълно отсъствие на взаимно доверие, респективно на възможности за диалог. Което за пореден път ни води до нерадостната констатация, че нашите усилия са насочени към това как да се подготвим за евентуална война, а не как да я предотвратим.