Самотният път на поета

Най-дългият път е пътят към себе си, под невидимия свод, сплетен от чувства, преживявания и спомени. Творецът върви със страстта на изобретател, въоръжен с куража на непосредствен хроникьор на сърдечните житейски изпитания.
В новата си стихосбирка "Къща върху пясък" (изд. "Орбел") поетът Цанко Серафимов разкрива вратите на своя дом, чиито обречени основи са върху пясъка, отмерващ времето, в което единствено сърцето, трансформиращо преживяното в метафорични образи, намира сили да оцелее, натрупало радости и преживявания.
Цанко Серафимов е лирик, който предпочита за поетическия си изказ строгата стихотворна форма, изискваща от автора самодисциплина и търпение. Той например е сред сравнително малкото съвременни поети, които творят последователно в областта на така наречените "твърди" или постоянни стихотворни форми. През 2002 г. е издаден неговият сборник с хайку, озаглавен "Дъждът на буквите", а през следващата година излиза от печат стихосбирката му от сонети "Съдът на мъртвите".
Неговата книга "Къща върху пясък" съдържа десетстишия, всяко от които е разделено на три строфи - първата е катрен, втората - терцет, третата - двустишие (дистих), като често пъти извежда поантата в последния, самостоятелно обособен с интервал стих. Тази строга и същевременно рядка поетическа форма, която ни предлага Цанко Серафимов, бихме сравнили конструктивно с обърната пирамида.
Тя е изпълнена с поетически образи, завладяващи с чистота на чувствата и с непосредственост на преживяванията на неговия лирически герой.
Голяма част от стиховете му тук са всъщност равносметка на изминатите години, те са писани в мигове, когато
... споменът боли,
мигът е бременен със минало.
                   ("Спомени")
Когато спомените налагат да се върнеш назад, във времето на младостта, често пъти е мъчително, защото няма шанс за преосмисляне и за повторно изживяване. Творецът е призван да измине дълъг път, който понякога е болезнено мъчителен, тъй като преминава през собственото му сърце, съзнавайки ясно, че отреденият неизбежен край е мъчително студен като лед.
Цанко Серафимов пресъздава образа на твореца, който невинаги успява да се приспособи към предизвикателствата на делника. Приемайки с достойнство отреденото му, понякога изгубил пътя, объркан и уморен, но винаги откровен до болка пред себе си, прави равносметка, задавайки си директно въпроса в самото начало на стихотворението "Защо?":
Защо се появих на тоя свят,
Защо със моя вик смутих съня ви?
Поетът е убеден обаче, че подкрепа в тежък час в края на краищата винаги може да се намери у човек, озовал се случайно наблизо, макар че и неговите плещи са обременени с подобни проблеми. Това е достатъчно, за да го накара да изправи чело, вдъхвайки му оптимизъм.
Лаконичният стих на Цанко Серафимов е далечен и чужд на самоцелната поетическа абстрактност. Неговите строфи, освободени от досадна многословност, му дават възможност да изповядва с категорична непосредственост и яснота свои житейски принципи, с нюанси на конкретна сатирична изразителност:
Не искам в строя да съм най-отпред,
и мразя всеки униформен ред...
                     ("Контрол")
От друга страна, бихме определили голяма част от творбите в тази книга като стихове на ранените човешки чувства. Те напомнят на проблясващи като след пречистващ дъжд тъжни простори на мъдростта, подлагана на доброволно изпитание чрез лична душевна болка. Колко дълбоко преживян подтекст откриваме в думите на Цанко Серафимов, в които премълчаното кристализира в житейски зряла философия:
Самотните са винаги смирени,
защото разпознават своя шанс
и в тишината болката тешат...
                      ("Тишина")
За да разберем сами недоизказаното и премълчаното, трябва дълго да сме вървели по самотния път на твореца. Път, който води към пясъците, отмерващи времето, оставили бездомни толкова души на поети.