Не избледнява споменът

Джуни Александрова 

През есента на 1943 г. София преживява последиците от така наречената символична война, обявена от нашето правителство на Англия и САЩ на 13 декември 1941 г. В столицата започват бомбардировки и техният опустошителен ужас ще продължи няколко месеца, докато градът бъде разрушен. В началото софиянци като че ли отказват да повярват, че всеки път след адския вой на предупреждението, ще последва неизбежно разрушение. Затишие, изпълнено с тревожно очакване и страх, се редува с безумие, изпълнено с разкъсващ шум на сирени, грохот от прииждащи самолети, свистене на бомби, детонации от експлозии и ужасяващ шум на противовъздушна отбрана.

Настъпва поредната тишина. Столичани посрещат Нова година, после - Рождество Христово (по стария календар). Всички живеят в очакване на следващото въздушно нападение. Нощем градът тъне в тъмнина, улиците са безлюдни, черна хартия затуля прозорците на сивите жилищни сгради, тук-там мъждука светлина от запалени свещи. Сякаш пресни гробове, изкопани да поемат нови мъртви тела, зеят зловещо над човешкия живот. Смразяващо видение! Предзнаменование за трагедията, която последва на 10 януари 1944 година. Небивал бомбен дъжд се изсипва над София и я превръща в руини.

Децата! Те нямат страх. Те не знаят, че ужасният вой, който чуват, е предизвестие за бомби, а и бомбите са непонятни за тях. Затова личните ми спомени са доста размити, но чула неведнъж разказите на майка, знам какво сме преживели. Тя е пак без баща ми, който е отново мобилизиран. Този път с две деца, (брат ми се ражда на 3 май същата година), но поне е в собствения си дом и може да разчита на съседи и приятели.

В съзнанието ми е запечатано напрегнатото й лице, бебето в едната ръка, другата хванала моята и чантата, свлечена до китката й, която не спираше да ме побутва по гърба. Бързахме. Аз подтичвах до нея. Крачетата ми едва я догонваха. Никой не издаваше звук. Сякаш бяхме онемели. Вървяхме, вървяхме, влязохме някъде и заслизахме по стълби до помещение с нисък таван, мръсни стени с преплетени големи тръби. Беше задушно. Хора бяха приседнали на пейки с торбички в скута, безпомощни и уплашени. Повечето мълчаха. Други се усмихваха на малчуганите и ги подкачаха. Някои не помръдваха, сякаш бяха парализирани. Намираха се и такива, които се пораздвижваха, за да се вместят идващите. Децата протестираха. Майките им шептяха нещо, като се мъчеха да ги успокоят. По-късно разбрах, че това било мазето на жилищна кооперация близо до нас, на ул. "Струга". Майчицата ми с ирония говореше: "Че какво скривалище беше това? Въобще щеше ли да ни спаси?".

Майка живее с нас на бегом, ту до мазето на кооперацията, ту до дома. И това побутване отзад! По някое време преместваше чантата в другата си ръка, като държеше и бебето, а мен ме хващаше здраво и дърпаше ли, дърпаше ръчичката ми. Бомба срива през съседна къща до основи. Смъртта е близо, но тя няма право на униние, бездействие и отчаяние. "През ума не ми е минавало, че и нас може да ни сполети това. Бях млада и всяка опасност съм смятала, че не се отнася до мен. Ти и брат ти трябваше да бъдете нахранени, изпрани, подсушени. За какво да мисля по-напред" - споделяше майка ми.

И въпреки това не може да избледнее споменът й за един от дните на нападение. Оставила мен и Веселин на семейни приятели от съседната къща. Докато пазарувала на бул. "Христо Ботев", майка чува смразяващия вой на сирените. Магазинът се опразва. Всички бягат. Хуква и тя. Децата! Стига до триетажната къща, където ни е оставила. На един дъх изкачва стълбите. Двете тавански стаи са празни. Панически страх я обзема. Децата?! Скривалището! Спуща се обратно надолу. Улицата вече пустее. Тича като обезумяла. Краката едва я държат, а сърцето й сякаш ще изскочи. Децата! С последни сили дотичва до мазето на кооперацията. Като ни вижда, изтощена, замаяна, но успокоена, се отпуща.

РАЗТРЕВОЖЕНИ СПОМЕНИ

Град потънал в тъмнина,

улици пусти в нощта

и прозорци на сиви жилищни сгради

покрити с черна хартия -

сякаш пресни ями зеят зловещо

за поредните мъртви тела.

Застрашителна тишина -

предвестие за ново безумие,

безумие на нечия лудост.

Смразяващ вой на сирени

и ужас, и страх, панически вик...

Една майка бяга задъхана,

към скривалище бяга,

прегърнала бебе с едната ръка,

а с другата тегли момиченце по разбития път

и то тича ли, тича...

И мамина свлечена чанта на китката

удря гръбчето на невръстно дете.

Свистят самолети, свистят...

и бомбен дъжд над човешки живот.

И... пак тишина, тишина...

Тук-там пламват свещи.

Дни на тревожно очакване.

И отново вой на сирени,

и пак майка с децата

на бегом от дома до скривалище...

И адски грохот над София

и оня паметен януари

на четиредесет и четвърта година.

Моят град е в руини.

Спомени, разтревожени спомени.

И онова малко момиченце

преплита крачета по тротоара

до една майка с ужасени очи. 

                   2010 г.