Ние сме народ от чичовци

 - Роден си в Ямбол. Какво беше останало в твоето детство от този град, родил авангардизъм и анархизъм?
 - Роден съм в Ямбол и живея в Ямбол, това е моят град, добър или лош, той завинаги ще си остане единственото ми отечество. Инак той и досега е град на благоразумни граждани и доморасли интелектуалци, чиито реакции са най-често забавни, но и омерзителни понякога... А от анархизма и авангардизма не бе останало нищо в годините на моето детство, комунизъм имаше, див и необлагороден, като днешния капитализъм...
- Учил си българска филология. Кои бяха твоите студентски литературни приятелства?
 - Някои са кандидати на славата, докато преболедуват необузданата си младост, а други остават кръчмарски досадници, които неуморно те занимават с мнимото си величие. Аз и моите приятели, мисля, се опитахме да защитим претенциите си. Ако успяхме, то е, защото имахме преподаватели като Никола Георгиев и Елка Константинова, свободомислещи хора, които ни учеха не само и не толкова на литература.
- Влезе в литературата с критика, после я изостави. Но мисля си не съвсем, защото продължаваш да се дълбаеш при писателите - първо Алеко Константинов, сега Йордан Йовков. Така ли е?
- Изоставих литературната критика, защото тогава бе забранено да се мисли, а някак не ми допадаше ролята на добре платен клакьор. И не съвсем, защото хората с моя нрав, слаломират смело между разните жанрове, нехаейки за условностите. Споменавам не случайно условностите, защото имаше една безумна комунистическа мода поетите да ползват като резервен жанр драматургията, а белетристите да пишат публицистика, докато на "пенкелера" се гледаше с лошо око.
- Кое е това селце в "Селцето"? Как ти, градският човек, откри селото?

 - Най-лесно е да кажа, че селцето е Медвен и няма да е невярно, но ще е подвеждащо, защото съм се опрял на местния фолклор, пресъздавал съм действителни случки, визирал съм конкретни типажи, но съм дописал, досъчинил реалността, направил съм обобщения, валидни за всяко българско село, както ми се струва, както ми се ще да е. А инак, срещата ми с това село бе любов от пръв поглед, то фатално прикова вниманието ми, приласка ме, даде ми уюта, за който всякога съм копнял.
- В една анотация прочетох, че героите ти са близки до чичовци и до Чудомировите "нашенци". Това не ме изненада. По-занимателно ми бе твърдението, че при теб няма "положителни" и "отрицателни" герои. Не ставаш за социалистически реалист...
- Това за чичовците и нашенците го написа Христо Карастоянов, който познава добре и мен и текстовете ми, а аз го приех за комплимент, а това за отрицателния и положителния герой го написа пак той, пък аз отново го приех за комплимент. Имаше защо да се радвам, щом не ставам, безспорно, за социалистически реалист, но пък продължавам най-плодотворните тенденции в нашата литература, Бог знае колко добре, но без съмнение. Българинът, автентичният герой на родната литература, е Иванчо Йотата, или Лъжлив Съби, или Нане Стоичко на Елин Пелин, или Агата на Йовков, или Ганьо Балкански на Алеко, или Гоца Герасков на Радичков, все екземпляри, както прозорливо изтъква един от създателите им, които ще те удивят, но няма да те възхитят.
- Влизаш в ролята на рушител на национални митове, свали от пиедестала Хитър Петър, Крали Марко, Андрешко... Няма лошо да се преосмислят героите от фолклора и литературата. Но не се ли хващаш понякога в ролята на ревизор, който търси да намери нещо тъмно, нечисто, мрачно в националните ни персонажи и се инати да светне лампата?
- Няма нищо по-смешно, по-жалко, от нескопосното ни митотворчество, занимавам се нарочно с това в последната си книга "Българинът според Йовков". Съдете сами, Крали Марко, големият герой в националния епос, е турски васал, загинал под знамето с полумесеца, в битка със своите. А неговият непримирим противник, черният Муса Кеседжия, наопаки, е воювал на наша страна във въстанието на Константин и Фружин... Тъй са объркани и сетнешните домашни митотворци, като най-яркото доказателство е прословутият Хитър Петър, който най-често краде и лъже, който често е стопроцентов глупак, та не бива да се възхищаваме дотолкова на срамните му подвизи, а още по-малко да се идентифицираме с него.
- Не си ли несправедлив към някой национални черти: ученолюбието, трудолюбието, гостолюбието, та ги отричаш? Та ние с тях още се тупаме по гърдите.  
- Никога не съм имал претенцията на някой, който казва всичко по проблема, единствената, абсолютната истина, напротив, допускам, че съм твърде субективен понякога и затова съм написал "Народопсихологии", а не "Народопсихология", това са тезиси, които можеш да приемеш, но можеш и да отхвърлиш. И не отричам нито ученолюбието, нито трудолюбието, нито гостолюбието на българина, а само искам да погледнем по-реалистично на достойнствата си, да видим доколко ги притежаваме, да помислим не се ли самоопияняваме напразно...
- Впрочем по какво се различават днешните чичовци от някогашните?
 - По нищо, пак са облечени в глупост и предразсъдъци, пак са разделени на елинисти и волтерианци, като едните смътно се договеждат за Елада, а другите нямат хал хабер от Волтер. И пак се препират неистово, не заради истината или позицията си, а за да покажат кой е по-горен, препират се, макар да им е трудно, неимоверно трудно да активират зачатъчното си мислене, макар да са им нужни физически усилия, като на Хаджи Смион, за да се размърда нещичко в куфалницата.
- Докога ще сме общество на чичовците?
- Много ми се ще да отсека, че и байганенето и чичовщината принадлежат на миналото, но ще излъжа. Незабравимият ми приятел Димитър Яръмов, Бог да го прости, макар да бе искрен родолюбец, сломено казваше, че сме байганеещ се народ. Тия неологизми байганлък и байганене ги изковахме двамата, не за да се правим на интересни, а защото прилягат на народа ни, защото го дообясняват, а чичовщината я измислих аз, пак по същата причина. Ние сме народ от чичовци, трябва да го признаем, колкото и неприятно да ни е, чичовщината у нас е универсално състояние на духа, у нас всеки е по-голям от другия, по-умен или по-работлив от комшията, всеки е обсебен от много и разнообразни мании. Невъзможно е, щом е тъй, да се каже докога ще сме общество от чичовци, но е сигурно инак, че ще са ни нужни неимоверни усилия, за да превърмогнем себе си...
- Заниманията ти с народопсихологията дават плодове - излязоха пет книги в поредицата ти. Усещам, че думата "занимания" е слаба за всекидневните усилия над книгите за откриване на българския характер. Но може ли да смятаме, че ти решават проблем "аз"и "идентичността" или се стремиш към нещо по нависоко?
- Българският характер се е формирал отдавна, абсурдно е да го откриваме сега, по-смисленото занимание е да потърсим загубената си самоличност. Проблемът е, че под напора на вредни внушения, най-често идеологически, наместо да се замислим над достойнствата и недостатъците си, ние сме склонни да мистифицираме същността си. И което е пагубно, сме се встрастили в заблужденията си. Казвал съм и пак ще кажа, гърците не са от по-добър психофизиологически материал, но развитието им е по-хармонично, защото са възприели за нравствен императив заклинанието на Делфийския оракул, ако не се лъжа: "Познай себе си!" Ние сякаш не искаме да познаем себе си, сякаш се гнусим от същността си, сякаш сме отчаяни от самите себе си, та все се напъваме да се представим по-добри, отколкото сме, напъваме се да излъжем и другите, и себе си. Напразни, ненужни, непродуктивни усилия, пилеене на сила, на енергия, видиотяване! Опитвам се, доколкото го позволяват възможностите ми, да вразумявам, но без даскалщина, без дидактическо насилие, а като мисля на глас...
- Какъв е с няколко думи Homo balkanicus?
- Тук, на Балканите, всички сме луди! - казва Емир Костурица, който е познавач на балканските нрави и непоколебим артист. Изтъквам артиста не случайно, изтъквам го, защото само разкрепостен човек, като него, назовава нещата с истинските им имена, докато мнозинството деликатно ли, сконфузено ли, мълчи. Не бива, все пак, да го разбираме буквално, ние сме буйни и невъздържани, виталността ни ражда ексцесии, хедонизмът ни оргии, но никога не губим разсъдъка си, като се забавляваме. И така обаче стряскаме иноземеца, пък и себе си учудваме, като ядем до умиране, като пием до умиране, като сме ненаситни в леглото. Балканският човек е играещ човек, отдаден на радостта, на удоволствието, трудолюбието, с което тъй се хвалим, не е силната ни страна. А сме войнствени, може би, защото искаме да опазим удобното си битие, от което без умора се оплакваме...
- Да сложим на твоя кантар /"Българинът според Котев"/ най-доброто и най-лошото у нашенеца на паланцата. Кое ще натежи повече?
- Никога не съм търсил нито лошото, нито доброто у българина, а още по-малко съм ги слагал на кантар, защото съм убеден, че всеки народ има и своите светли, и своите тъмни страни, както и в това, че съществува някакво равновесие в природата, че Господ е милостив към човека. Всеки човек, мисля, не българинът, е кълбо от противоречия и ако имаме ние наш, домашен проблем, той не е в това, че сме по-добри или по-лоши от другите, които са хармонични или нехармонични, точно колкото нас, а в това, че сме порядъчно некултивирани, че сме опърничави и не желаем да се променим, когато е нужно да го направим...
- И накрая оптимист ли си за бъдещето на България?
- Да, България ще пребъде, въпреки че сме опърничав народ, или тъкмо заради това. Нека не забравяме, че опърничавостта означава и устойчивост, че сме една от най-старите държави в Европа и май единствената, дето никога не е променяла името си...
(Със съкращения)