Диагнозата ясна - търси се цяр

А сега накъдe - с каква мисия, към каква цел и на каква цена? От доста години този въпрос стои пред НАТО. От доста години, след края на студената война, лидерите на най-могъщата военна организация разработват, но все не успяват да доизкусурят "новата" си стратегическа концепция. И така до ден днешен яснота няма. Само променящата се конюнктура коригира приоритетите: разширяване на изток, война срещу тероризма, нови географски сфери на действие, гарантирани свободни пътища за жизнено важни ресурси, "интегриране" на някогашния главен враг - Русия... Неизменна остава единствено основната цел, заради която през 1949 г. бе създадена НАТО - да се осигури колективната защита на страните членки, модифицирана от политиката на САЩ.
В същото време политическите лидери на алианса прекрасно знаят, че светът е навлязъл във време на непредсказуеми промени. За съжаление, както показва практиката, те и "мозъчните тръстове", работещи за тях, като по правило твърде късно осмислят неочакваните предизвикателства, настъпващи в ерата на новата технологична революция. Къде бяха Китай и Индия само преди 20 години - решаваха трудните проблеми, свързани с прехраната. Днес и двете най-многолюдни държави са икономически колоси. По онова време САЩ въоръжаваха Садам Хюсеин, а Съветският съюз вече бе тръгнал към афганистанското си фиаско. Сега пък САЩ търсят изход от ужасния батак под Хиндукуш...
Времената се менят. Във Вашингтон и в Брюксел, естествено, разбират това. И трескаво обсъждат идеи за бъдещата стратегия на блока. Групата експерти, които авторите на политическия сленг кръстиха "мъдреците", ръководени от бившия държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт, вече е готова със своите препоръки. Остава те да бъдат обсъдени и приети на срещата на високо равнище на лидерите на НАТО през ноември в Лисабон. "Външните заплахи не чакат", казват хората на Олбрайт с настоятелно искане за по-енергични действия в политическата централа на алианса в брюкселския квартал Евер. Според изтекла в американски медии информация "шерпите" от екипа на Олбрайт са подготвили ясна класификация на някои от проблемите и предлагат съответните пътища за решаването им - изграждането на щит срещу иранските ракети, запазване на американското ядрено оръжие в Европа (САЩ имат атомни оръжия в пет безядрени държави на Стария континент - Белгия, Италия, Германия, Холандия и Турция б.а.), признаване на факта, че заплахите могат да дойдат далеч извън границите на НАТО и че алиансът трябва да е способен бързо да реагира на тях и да е в състояние да разгърне силите си, където се наложи по света. В същото време опитните дипломати не скриват, че НАТО в крайна сметка е регионален блок и не може да реши всички проблеми, свързани със сигурността навсякъде по света. Те споделят също и тревогата си, че афганистанската авантюра лишава алианса от обществена поддръжка. Многозначителен е отказът на не една и две страни членки да носят бремето на войната, което става все по-непосилно. А това затруднява реализацията на американската стратегия в Средна Азия и подлага на все по-сериозна опасност американската войска. По този повод Артър Хърман от "Ню Йорк пост" изрази съмнение за необходимостта от НАТО в сегашния му формат. "Съществуването на НАТО имаше смисъл, смята той, когато Германия, Франция и Италия се възраждаха от руините на световната война, във Великобритания месото и захарта бяха с купони, а Съветският съюз - като мощен монолит, плашеше света с ядрения си арсенал".
Първите признаци, че НАТО може да се окаже безполезна, се появиха в Босна и Херцеговина и в Косово в средата на 90-те години, когато европейските страни от алианса не проявиха никакво желание да се намесят, оставяйки САЩ сами да вадят кестените от огъня. След това дойде ред на Афганистан, където европейците избягват да изпълняват бойни задачи, опасявайки се, че пацифистки настроеното население на Стария континент все по-настоятелно ще иска изтеглянето на войските и завръщането им у дома. Това е една от причините Обама да иска неговите дългосрочни планове за Пентагона да зависят и от готовността на Европа да харчи повече за собствената си отбрана, в това число и за бюджета на НАТО. Днес само пет от 28-те страни членки на алианса изпълняват изискването да отделят 2.2 процента от БВП за отбрана. А икономическата криза уби възможността да се установи нов световен ред, в който САЩ да продължат да играят ролята на глобален хегемон, който със 700-те си бази по света диктува правилата. От друга страна, разширяването на НАТО към границите на Русия даде козове на Кремъл да укрепи и засили военната мощ на страната и стратегическите връзки с Китай.
Времената се менят, но не в полза на НАТО. За състоянието на нейното политическо здраве говорят също не едно и две събития от последно време. Инцидентът с кервана кораби с хуманиарна помощ за Газа недвусмислено показа, че Турция - най-верният приятел на САЩ в района, открито симпатизира на Иран и на терористичната организация ХАМАС. В същото време Франция, която през миналата година отново влезе във военната огранизация та НАТО след 44-годишно отсъствие, обяви, че ще продаде на Русия четири десантни хеликоптероносачи от класа "Мистрал", в които има сложна техника и информационните системи, използвани от НАТО и САЩ. Вашингтон е против, но Саркози не вижда друг изход от ситуацията в корабостроителницата в Сен Назер, където хиляди работници са застрашени от уволнение.
Днес основната сила в НАТО - Съединените щати, вече не са онзи авторитетен и влиятелен посредник между палестинци и израелтяни, който събра Арафат, Рабин и Перес, за да подпишат договор за палестинското самоуправление на Западния бряг. Сложна и труднопредвидима е ситуацията в Ирак, очевидно нито една резолюция на ООН не може да спре Иран да стане ядрена държава, а в В Далечния изток Китай стана доминирраща сила, която доставя оръжие на  антиамериканските режими по света. В тези условия "мъдреците" на Олбрайт предлагат "НАТО да придобие глобален характер и да бъде готова да отговори на всички предизвикателства на времето". Което е невъзможно без най-тясно и активно партньорство с Русия, на първо време в сферите, в които интересите съвпадат. За това говори широкият медиен интерес по темата Русия-НАТО. Напоследък авторитетни политици и военни, като например бившият началник на военния комитет на НАТО Клаус Науман, призовават Москва да бъде поканена за членство в алианса. Идеята не е нова. Но реализацията й в сегашния момент изглежда невъзможна. Причините са много. Една от тях е, че Русия се вижда като самостоятелен център на сила в утрешния многополюсен свят и не би искала да се обвърже в блок с друг център на сила, какъвто е НАТО.


В този контекст многозначителни са двете статии, написани в съавторство на западни и руски политици и публикувани през миналата седмица. Едва ли случайно и двете засягат отношенията между Русия и НАТО. Основни моменти от тях предлагаме на вниманието ви, читателю. 

Взаимният интерес

Германският вестник "Зюддойче цайтунг" публикува статия, написана от Фолкер Рюе - бивш военен министър на Германия и Дмитрий Рогозин - руският представител в НАТО. Тя е озаглавена "Сближаването на Русия и НАТО - повеля на времето". Двамата стигат до извода, че в сегашния момент световната история открива за Русия, Европа и САЩ възможността да изградят всеобща сигурност. Взаимните интереси са налице, налице са и общите проблеми. "Русия и Германия са способни да станат движеща сила на този процес - ние сме свързани с общи ценности и сме длъжни да осигурим свободен и сигурен живот на хората в нашия общ европейски дом. Именно поради това е необходимо сега да започне процесът на създаване на условия за пълно членство на Русия в НАТО - с всички произтичащи от това права и задължения" - отбелязват двамата автори. В същото време те поставят и въпроса дали би била правилна цел членството на Русия в НАТО в момент, когато организацията се намира на кръстопът, а някои страни от алианса - предимно от новоприетите бивши съветски сателити, продължават да изпитват страх от "руската мечка". Двамата стигат до извода, че НАТО не може да се справи с нито едно от бъдещите предизвикателства без Русия, или нещо повече - противопоставяйки й се. Общите заплахи изискват общ отговор. Освен постоянен открит диалог и вземането на общи решения, са необходдими и съвместни проекти, какъвто е проектът за ПРО.

Шансът е налице

В "Ню Йорк таймс" бившият сенатор Сам Нън, бившият руски външен министър Игор Иванов и бившият германски зам.-външен министър и посланик на Берлин във Вашингтон и Лондон - Волфганг Ишингер, пишат, че ако Северна Америка, Европа и Русия превърнат в общ приоритет отбраната на целия евроатлантически регион, с един удар ще докажат, че тристранното сътрудничество по ключов въпрос от областта на сигурността -  противоракетната отбрана, е възможно. И руският, и американският президент неведнъж са подчертавали колко е важно да се намери приемлив за двете страни подход към противоректната отбрана. "Никой не мисли, че ще е лесно. На пътя на сътрудничеството стоят години на недоверие, различаващи се оценки на заплахите и недостиг на политическа воля въпреки подобряването на отношенията между САЩ и Русия" - изтъкват тримата автори. Техническите спънки също не са маловажни. Една напълно интегрирана система с единно командване и контрол може би представлява нереалистична цел. Но не техническите спънки, а политическата воля ще определят дали противоракетната отбрана ще се превърне в носеща колона на една по-добре защитена евроатлантическа общност. Политическата воля няма да се появи, ако системата за ПРО бъде създадена от една държава, която кани другите да участват, или е проект на един съюз. "Тъй като залогът е много голям, заключават тримата автори, ние сме загрижени този шанс да не ни се изплъзне, да бъде саботиран от тесногръди опасения, или да отстъпи място на по-лесно осъществими действия."
Подходът към сътрудничеството в областта на ПРО като към неотложна и сериозна цел далеч надхвърля дребните безпокойства. То не е просто потенциален факктор, който може да промени отношенията между САЩ и Русия или между НАТО и Русия... Истинското тристранно сътрудничество - Русия, Европа и Северна Америка, в случая би съдействало за напредъка в укрепване на режима за неразпространение на ядрените оръжия. По този начин може да се изгради основата, от която стратегически ключови държави като Китай биха могли да се възползват и да участват в сътрудничеството за определяне на ролята и мястото на ПРО в многополюсния ядрен свят...