Черна работа, братко, защо да се лъжем?...

Да е било някъде в края на 80-те години в редакцията на списание "Отечество". Спомням си, че като главен редактор на единственото по онова време "дисидентско" списание Серафим Северняк ме покани в кабинета си, за да разговаряме за "тайните" на публицистиката. Както винаги беше неспокоен и разгорещен, напрегнат. Набързо извади бутилка коняк. Отля от нея по "една глътка" за всеки. Поиска си от колега в редакцията цигара и след като "драсна кибрита" и запуши, нашият разговор започна като "по вода".
...Толкова много вода е изтекла оттогава -  като си спомня, че младият тогава Серафим днес трябва да е вече на 80. Нещ, което ме парва под лъжичката и ми припомня как безпощадно времето върви по петите ни. Ами да си върви...

 
- Как намирате първата "стъпка", когато пишете публицистика?
- Това е нещо много мъчително. Толкова мъчително, че когато седна в началото да пиша, винаги се ядосвам. Докато работя в редакцията, ме е яд, ако някой позвъни по телефона. Но два пъти повече яд изпитвам, задето никой не ми звънне да ме повика вкъщи, за да изляза от това мъчително положение. Може да пиша нещо най-обикновено, обаче докато не съм просънувал първото изречение или първия пасаж, не се получава нищо.
- Какво означава това "просънувал"?
- Сигурен съм, че ако не съм го измислил вечерта, през нощта или сутринта при ставане, сигурен съм, че няма да излезе нищо. Написаното ще личи, че е направено, че не се е родило спонтанно.
- Как се заражда у вас замисълът?
- Аз съм много контактен човек. Дай ми да пътувам, да отида на лов, на сватба или годеж, на събрание, на среща, на разговор и прочие... Там намирам темите си. Това са, така да се каже, неща, продиктувани от живота. Или да речем, четеш един автор и ти влиза някаква "муха" в главата, идва ти идеята сама.
- След като ви хрумне идеята, каква подготовка извършвате за публицистичната статия?
- Никога не използвам бележки. Правя си някаква документация от книги и от изрезки, които, все си мисля, че ще ми потрябват. И наистина някой ден става така, че ми потрябват. А на млади години не записвах нищо, защото имах много силна памет. Освен това тогава установих, че като извадиш молив и бележник - хората започват да говорят по друг начин. Затова си създадох своя система. Първо, разговарям свободно и след това изваждам бележника и молива, за да запиша някоя цифра или име. Така че събирането на факти за публицистика правя, тъй да се каже, по биологичното сито на паметта.
- Какво мислите за интуицията?
- По този въпрос съм категоричен. То изглежда, че има ген малко в тая работа, пък и подсещане от детските години, внедряване, купуване. Като казвам ген, разбирам не само биологически код. То и след раждането човек придобива нещо, попива в паметта и усещанията си за света.
- Бихте ли прибавили още някои характерни самонаблюдения?
- Стигнал съм до убеждението, че нещата са най-разрешими малко преди сън или малко след събуждане. Тогава те са най-лесни, най-достъпни. Много търсения, които са ти се стрували непреодолими, неразрешими, се изясняват. Аз много обичам тия минути, преди да заспя, когато се откъсвам от ежедневието и още не съм изчезнал. Тогава в мене започва едно движение, задвижват се едни скрити талази, изкачат на преден план едни диалози. Нещо отпада, друго се прибавя...
- Откъде започва реализацията на замисъла?
- От ерудицията, която трябва да имаш предварително или да си набавиш информация за конкретния случай. Не може да се пише, без да се познава този занаят, който е започнал още от Библията. Не може да се твори, без да се владее примерът и опитът на големите образци, без да те бодва една чужда мисъл. И ако си я забравил, трябва да я потърсиш, за да я намериш.
- Значи поставяте ерудицията преди всичко?
- Да, ерудицията. Но не само тази, която можеш да обогатиш с речника или справочника, а и житейската ерудиция. Преди известно време посетих нашия известен сънародник Джон Атанасов. Като разбра, че съм журналист, той ме посрещна в упор с няколко въпроса: "Като сядате да пишете, колко справочника имате на своята маса?" Наброих 8-10. Тогава той каза: "Да, вече можем да говорим." А когато разбра, че съм главен редактор на списание "Отечество", ме запита: "Спазвате ли ленинския принцип за съотношение на заплатите 1:3?" Направих набързо пресмятане и установих, че съотношението между заплатата на секретарката и моята заплата е наистина 1:3. "Добре, тогава има база за разговор" - каза Джон Атанасов.
- А за самото психическо състояние на писането какво мислите?
- Черна работа, братко. Защо да се лъжем. Аз пиша само на пишеща машина. Не преписвам. Пиша наведнъж. Ако е крайно несполучливо, сядам да го правя отново. И ако стане, давам на машинописката да го препише. Защото напоследък нервите не ми стигат да преписвам отново...
- А самата публицистична творба спонтанно ли се излива?
- Преди да седна да пиша, никога не си правя планове. Схемата се изгражда по един много елементарен начин. Достатъчно е да си кажа - днес ще пиша за това. Повече разработки не правя предварително. Паметта сама задържа това, което ми е необходимо.
- Кога обикновено пишете?
- Сутрин.
- По колко часа на ден?
- Никога не пиша повече от четири часа.
- По колко страници?
- Аз съм производителен. Мога да напиша за 4 часа 4 страници. Пиша открай докрай на листа, тъй като ме дразни бялото поле, така че излизат 5-6 страници. За един предиобед мога да напиша първия вариант на едно есе.
- Къде е любимото ви работно място?
- Нямам любимо работно място. Никакъв шум и нищо не може да ми пречи. Само малко се въртя, преди да започна да пиша, но то е по-скоро неврастения. Ако съм на ново място, най-много да преместя стола от едната страна на масата на другата, като си въобразявам, че така променям нещо. Обикновено работя на масата в хола. Тя е голяма и там си нареждам всичко. Там е работното ми място. А няколко пъти в годината я използвам и за посрещане на гости.
- Присъщи ли са ви малките капризи на пишещия?
- Не ги признавам. Аз вече казах, че това е черна работа. Сядаш и пишеш. Друг изход няма. Това го забелязах при един концерт на Давид Ойстрах. Случи се така, че присъствах на една негова репетиция. Той излезе на сцената. Съблече се по тиранти, запретна си ръкавите. Хвана цигулката като че ли тя беше трион или тесла, или водопроводен ключ и започна да работи. Работният момент имаше толкова силно излъчване, че се замислих. Рекох си, щом един изключителен цигулар като Давид Ойстрах работи така, какво остава до нашия скромен занаят.
- Когато пишете, пушите ли?
- Пуша малко.
- Цигарите стимулират ли писането ви?
- Всичко е неврастения. Какво могат да стимулират, освен че в момента на мисловно затруднение посягаш да вземеш една цигара, за да се отвлечеш.
- А как ви се отразява алкохолът?
- Ако съм пил вечерта, на другия ден не мога да работя. Имам нужда, да кажем, от 50 грама за заседание, за събрание - за тонус. Така - да, но иначе за самото сядане зад масата - не!
- Как преживявате мъките на словото?
- Аз смятам даже, че при една високопрофесионална публицистика мъките на словото са много по-големи, отколкото при една регулярна проза.
- Къде е причината за това?
- Причината е там, че в романа можеш да опишеш един пейзаж, някакъв персонаж, да психологизираш, да разточителстваш със словото. Обратно - динамиката, неспокойствието на публицистиката те задължава да търсиш точната дума. Няма място за словоизлияния.
- Имали ли сте случай дадена тема да ви надвие?
- Имал съм, но рядко.
- Как намирате заглавието?
- Обикновено най-напред намирам заглавието. Обобщавам това, което искам да кажа. Но има случаи, когато не мога да го намеря, тогава продължавам да пиша. Тук ще се върна отново към аналогията с поезията. Първо идва метафората, заглавието - онова, което заковава, събира, затваря нещата. След това започваш да ги доказваш.
- Споменахте, че не сте особено претенциозен към работната среда, че можете да пишете навсякъде?
- Да, трябва ми една пишеща машина, лист хартия и... толкоз. Смятам, че претенциите за интериор, за работна среда са малко глезотия. Журналистът трябва да може да работи при всякакви условия. Не съм си налагал това, но просто съм установил, че след първите няколко минути, откакто започна да пиша, всичко останало престава да съществува за мене.
- Каква е вашата максима?
- Истината и само истината. Иначе всичко се обезсмисля.
( Из книгата "Магията на словото", Борис Данков, 1986 г. Профиздат)