ЮЛИЯ СПИРИДОНОВА: Най-важните неща в книгите са между редовете

Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА

ЮЛИЯ СПИРИДОНОВА е родена на 30 октомври 1972 г. в София. Завършила е СУ "Св. Климент Охридски" и НБУ. Авторка е на много книги за деца и тийнейджъри. Носителка е на престижни отличия, сред които Националната награда "Константин Константинов", Националната награда "П. Р. Славейков", "Перото", Наградата на децата "Бисерче вълшебно", "Христо Г. Данов" и др. Тя е първият български писател, номиниран за най-голямата световна награда за детска литература на името на Астрид Линдгрен (в 7 поредни години). От 2010 г. е инициатор и организатор на доброволчески кампании, свързани с детското четене. От три години живее във Великобритания. 

- Госпожо Спиридонова, честита награда "Христо Г. Данов"! Това поредно заслужено признание дойде при Вас за романа "Сянката на Щуреца" (ИК "Кръгозор") и Ви бе присъдено в категорията "Автор на издание за деца". 

- "Сянката на Щуреца" е написана по действителен случай с дете, вербувано от терористична организация. 

Темата за опасностите, които дебнат децата ни в интернет, отдавна ме тревожи. Нямам предвид само измамите, тормоза, опасните предизвикателства, а и влиянието, което хора, събрани от кол и въже (разбирайте го буквално), оказват върху мисленето, светоусещането, душите на децата. И тъй като смятам, че художествената литература има много по-силно въздействие от сухите факти, написах книга за това - забавна, щура история, която подрастващите да четат с удоволствие, защото най-важните неща в книгите са между редовете.

Писах романа близо четири години, преминах през три варианта на книгата. Да пишеш забавно за нещо толкова тежко е много трудна задача. Щастлива съм, че романът веднага след излизането си беше забелязан и достигна до много деца и родители. Радвам се и на наградата, разбира се. Хората (дори и тези, които участват в литературни журита) често смятат, че детската книга е приказка с картинки. Радвам се, че това жури оцени "Сянката на Щуреца".

- Тази книга е също толкова важна и за родителите, защото в съвременната действителност все повече хора изпитват усещането (или последствията), че пропускат съществени детайли от живота на своите деца.

- Когато написах първия си роман за подрастващи "Тина и половина", и през ум не ми минаваше, че книгата ще се чете и от родители, камо ли от учители. Много бях изненадана, когато започнах да получавам, както се казва, "обратна връзка" и от възрастни. Оказа се, че книгата се бе превърнала в мост между поколенията. Благодарение на Тина много възрастни намериха общ език с децата си. 

От там нататък, с всяка следваща книга, имах предвид и това. Особено доволна съм, че от години психолози използват книгите ми, когато работят с подрастващи. 

- Винаги държите перото си, както се казва, на пулса на наболелите проблеми в обществото, особено що се отнася до младите хора. С "Щуреца" разкривате опасностите, които ги дебнат в интернет, а с един от предишните си романи - "Кронос: Тоя нещастник!", повдигнахте тревожния въпрос за разпространението на наркотиците сред децата, който, уви, няма ефективно решение...

- На срещите с читатели често казвам, че когато бях дете, книгите спасиха живота ми. И изобщо не преувеличавам. Затова се опитвам да дам на съвременните деца книги, които могат да ти спасят живота - и тук също не преувеличавам. Днес всичко се променя толкова бързо, всички сме толкова уплашени и тревожни. На децата им е особено трудно. Опитвам се да дам на читателите си и утеха, и разбиране, и обич, и смях. Затова страшно се зарадвах, когато украинско издателство реши да издаде точно сега смешния роман "Кръстьо частен детектив" в Украйна. 

- Отгледали сте двама сина - вероятно сте минали с тях през различни перипетии на порастването. Как родителите трябва да изградят от най-ранна възраст доверие у децата си и това ли е начинът да ги предпазват от сериозни грешки?

- Дали си родител, или детски писател (настройката, според мен, е една и съща), хубаво е да се отнасяш към децата с обич и уважение. Има една мисъл на Халил Джубран, която всички сме чели, сещате се - "вашите деца не са ваши деца". Децата не са наша собственост. Те са отделни личности. Много често, опитвайки се да ги предпазим, ние им вредим непоправимо. Когато уважаваш някого, ти не си позволяваш да го назидаваш. Когато обичаш някого, ти го обичаш какъвто е и не се опитваш да го промениш, за да го вкараш в твоите рамки. 

Звучи просто, но съвсем не е лесна работа. Затова ще си позволя да дам един практичен съвет на майка на вече големи момчета - четете на децата си. Независимо колко са големи - дали са новородени бебенца или почти тийнейджъри, четете им. Четете заедно, четете един на друг. Не съм открила по-добро средство за сближаване и по-удачно време за споделяне на съкровени неща. 

И оставете децата сами да избират книгите.

- Вашите книги винаги са сред най-четените и любими на децата и юношите. Може би защото, освен че са увлекателни и поучителни историите, които разказвате, дори и най-сериозните проблеми разглеждате с хумор, с лекота и приятелски тон, и говорите на техния език?

- Шегувам се, че това ми е специалитетът - да пиша забавни, леки книги на трудни теми. Както казах, това е много трудна задача, но наградата е огромна. На срещите с читатели децата често ме питат дали съм богата, дали печеля много пари от книгите си. Цитирам им първия издател на Дж. К. Роулинг, който й казал: "Нали знаеш, че няма да забогатееш от детска книга." В случая звучи много смешно, но Роулинг е едно изключение, повечето писатели не са богати хора. Но аз се смятам за изключително богата, защото получавам толкова много обич от читателите си! Знаете ли, всеки ден получавам писма. Ако не ги получавах, не знам дали щях да имам силите да продължавам да пиша.   

- Една от най-новите Ви творби - "Ножицата" (изд. "Сиела"), насочва вниманието към важността да познаваме миналото и родовата си памет. И в това издание отново се проявява Вашето подчертано отношение към хармонията между текст и илюстрация - този път с акварелните рисунки на Дамян Дамянов.

- "Ножицата" е много специална книга и ние с Дамян Дамянов страшно се гордеем с нея (извинете ни за нескромността). Не се притеснявам да казвам, че Дамян Дамянов създаде истински шедьовър. 

"Ножицата" не е голяма по обем книга, но събра в себе си толкова много и различни митове, легенди, приказки, реално случили се събития с личности като Петко Р. Славейков, Колю Фичето, цар Борис Трети. В книгата ще откриете спомени от създаването на първите български училища, от отпечатването на първите книги на български, от първите дни на Свободна България, от Учредителното събрание. В книгата става дума и за Народния съд, и за Девети септември, за социализма, за Десети ноември, та чак до наши дни. Все съкровища, които крие една семейна памет. 

Нашата цел беше "Ножицата" да се превърне в ключ към всяка семейна памет, защото малцина се сещат да отворят тази съкровищница и така растем и живеем, поколение след поколение, в безпаметност. 

- Стойностната история, красивият и звучен български език, естетските илюстрации, добрата полиграфска изработка на книгата - всичко това възпитава усет за красивото и потребност от досега с изкуството. И може би затова именно изданията за най-младата читателска аудитория трябва да бъдат подготвяни с най-голямо внимание и отговорност?

- Да пишеш за деца е наистина голяма отговорност. Чудесно е, че през последните години започнаха да излизат все по-красиви детски издания. Книгите от 90-те години нанесоха непоправими щети върху тогавашните деца и ето, сега берем плодовете.

- А училището къде е в цялата картина? Каква трябва/може да бъде неговата роля във възпитаването на необходимост и любов към четенето?

- От три години живея във Великобритания и затова се наложи да спра (поне засега) с доброволческите си инициативи в България. Но пък вече съм доброволец в тукашните училища. И съм възхитена от начина, по който се грижат и обучават децата. Досега съм била в пет начални училища и всичките те, макар и с много нисък държавен бюджет, са пълни с детски книги. Книги има на всеки чин, книги има в класните стаи, на лавици в коридорите, има обособени кътчета за четене и обособени пространства, подредени като библиотеки. Децата четат всеки ден, поощряват ги да четат и у дома. Тук четенето е изключително важно. И на децата много им личи, че са четящи деца.

- От много години се срещате с деца, разговаряте с тях, наскоро на Пролетния базар на книгата пак общувахте с малките си читатели. Виждате ли съществена промяна в нагласите, интересите, поведението на малчуганите в нашето бурно развиващо се технологично съвремие?

- Няма как всичките тези промени да не влияят на децата. Децата днес вече са други деца - даже не ги сравнявам с моето поколение, а с децата, родени само преди 20 години. Но в същото време най-важното остава непроменено - децата все така искат да бъдат приемани такива, каквито са. Някога именно заради това написах приказката за краставото жабче "Бъди ми приятел". Това е една от най-обичаните ми книги - не само в България.

Тези дни ми съобщиха, че във Франция френското издание на "Бъди ми приятел" с илюстрациите на френската художничка СеЛ е спечелило награда. Види се, тези дни ми е тръгнало на награди и хвалба. 

- Каква е следващата тема, с която ще предизвикате фантазията и емоциите на Вашите почитатели?

- На финала съм на третия приключенски роман от трилогията "Кръстьо частен детектив" и се опитвам да не давам ухо на новите герои, които напират да ми разказват историите си.