СТОЯН КАРАИВАНОВ: Държавата трябва да подкрепя и свободните артисти

Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА

СТОЯН КАРАИВАНОВ е единственият бандонеонист в България, който използва класическа аржентинска система. Първоначално изучава баян и акордеон, печели награди и изнася концерти в България, Австрия, Германия, Италия, Словакия и др. Стоян завършва информатика, но неговият огромен музикален талант и любознателност, както и любовта му към аржентинското танго го карат да се насочи към бандонеона. Изучава инструмента при проф. Фабио Фуриа в Консерваторията в Каляри, Италия, а по-късно участва в майсторски класове на Хуан Хосе Мосалини и Даниел Бинели. Включва се в различни проекти с водещи световни и български музиканти, канен е като солист от големите симфонични оркестри и камерни ансамбли в страната. През 2022 г. създава първия български танго оркестър - "Либертанго", съставен изцяло от млади музиканти.

- Господин Караиванов, 2023 г. бележи биографията Ви с две много значими отличия: първа награда от Международния конкурс за акордеонисти в Клингентал - признание от 17-членно международно жури от експерти, и "Музикант на годината" на предаването "Алегро виваче" в БНР - израз на любовта на слушателите. Какво е чувството да излезете на сцената пред най-големите майстори на акордеона в света? И по какъв начин Ви зарежда публиката, когато свирите на концерт?

- Това е път, по който вървя от тригодишен, и беше естествено да стигна до този голям конкурс, на който от дете мечтая да се явя. През последната година се замислих, че България от десетилетия не е имала световен шампион в акордеонното изкуство и че е време, ако имам тази възможност, да върна страната ни на картата на акордеонното изкуство и да докажа, че българин може да бъде оценен изключително добре от международно жури. Това не беше толкова награда за мен, колкото награда за всички акордеонисти в България. Защото сега вратите им към челните тройки се отварят и те имат живия пример, че е възможно да спечелиш, дори когато си в България и се готвиш сам за конкурса, на хиляди километри от мястото на провеждането му.

Относно "Музикант на годината" - щастлив съм, че съм лауреат на тази най-голяма награда на публиката, и то най-младият й носител. Свиря на бандонеон от две години и половина и си бях поставил доста амбициозна задача през този период за национални турнета, за европейски премиери на концерти, за създаване на танго оркестър... И може би публиката е забелязала, че съм положил доста тежък труд и го е оценила подобаващо.

- Свирили сте на пиано, на цигулка, на акордеон, на баян, но как и кога бандонеонът успя да Ви грабне сърцето и да стане Вашият инструмент?

- По време на пандемията си стоях в къщи като всички хора и си търсех хоби. Тогава си купих първия бандонеон. Малко по малко видях, че този инструмент се харесва на публиката. Когато започнах, моята цел беше да науча някои от тангата на Астор Пиацола и да се огранича дотам в свиренето на бандонеон. Но през 2021 г. заедно със Софийската филхармония отбелязахме 100-годишнината от рождението на Пиацола в зала "България" (тогава беше и дебютът ми в зала "България"), и трябваше да изсвиря, освен трите танга, и концерта му за бандонеон, пиано и струнни. Бях решил, че ще изпълня тангата на бандонеон и концерта на баян, тъй като съм баянист, а към датата на концерта свирех на бандонеон едва от 6 месеца - по класическата аржентинска система, в която няма никаква логика. На 23 май получих официалната покана за концерта, който трябваше да бъде на 24-25 юни, и си казах: Този концерт на баян мога да го науча и за два дни, имам един месец да го науча на бандонеон. И успях да предизвикам себе си и да постигна този връх - защото творбата се казва "Аконкагуа", като най-високия връх в Южна Америка. Тогава реших, че оттук нататък има доста върхове, които може да бъдат покорени. И че мога по различен начин да се опитам да запозная и младите с класическата музика и да върна публиката там, където й е мястото - в концертната зала. Защото в последните години се наблюдава известно намаляване на публиката към българските изпълнители.

Когато мина този концерт, започнах да мисля за следващото, с което да покажа на публиката, че е много приятно преживяване да се ходи на концерти. Чрез социалните мрежи успях да докосна доста млади хора и когато през декември миналата година създадох танго оркестъра, на дебютния ни концерт се наблюдаваше изключително рядко явление за България - за концерт на български изпълнител, при това млад, със собствения си оркестър, който свири за първи път в зала "България", да няма нито едно свободно място!

- На 25 години вече имате богата биография като изпълнител с най-авторитетни оркестри и солисти и постоянно надграждате умения и знания. Как намирате време за участие в майсторски класове по баян, по акордеон, по бандонеон, по дирижиране, да преподавате, да композирате, като през цялото време изнасяте и концерти?

- Привърженик съм на тезата, че когато човек може добре да менажира времето си, няма невъзможни неща. Младите хора в студентска възраст имат шанса да се развиват и да черпят максимално много, докато нямат ангажиментите към семейство, към родители. И съм преценил, че точно сега мога да дам от съня и от спокойствието си, за да се развивам на едно доста добро музикално ниво. А по-късно, когато имам възможност да водя по-регулярен живот - да предам тези знания на всички българи, които имат желание да ги получат.

- Като стана дума за оркестър "Либертанго" - как се осигурява съществуването на такава формация? Предполагам, че това е общество от съмишленици, за които тангото е любов и кауза, но са необходими и определени условия - зали за репетиции, някакви финансови средства и т.н.

- Точно така. И всъщност най-откровеният отговор е, че не се осигурява. Това е частен оркестър, който изключително се радва на публика - виждайки не само продадените концерти, а и реакцията на аудиторията. Но се оказва, че в България такива частни инициативи трудно могат да получат подкрепа от институциите. Знам, че НФ "Култура" подпомага проекти с определени средства и решихме да кандидатстваме за организирането на майсторски клас за танго оркестър с един от водещите бандонеонисти в света - Хуан Хосе Мосалини. Той е бил солист на Виенската, на Парижката, на Берлинската филхармония, музикант от световна класа, който е готов да дойде в България да учи българи как да свирят. И този проект среща коментар от институцията, че няма достатъчна културна значимост, за да бъде подпомогнат... Така нашето оцеляване, ако не са колегите ми, които имат желанието да работят, е абсолютно невъзможно.

- Ясно е, че свирите вълшебно, но както казват по-практичните хора - иначе какво работите?

- Истината е, че ми се налага да работя нещо много различно от хобито ми, за да мога да осигуря нормален живот за себе си и за моите близки. Тъй като свиря на инструмент, който очевидно е, че много харесва на публиката, че е желан и да бъде солист на много от симфоничните ни оркестри, но това не осигурява редовни доходи. Всъщност у нас нямаме практика за свободни артисти, които да бъдат подкрепяни от институциите. Надеждата ни беше в управляващите от служебния кабинет, който дойде със заявката, че ще потърси начин да бъдат подпомогнати тези хора, както и да бъде разтълкувано понятието свободен артист или артист на свободна практика. Но, разбира се, както винаги, нищо такова не се случи. И колкото и да ми се иска да давам 100 процента от себе си на нашата държава и на изкуството, това е напълно невъзможно, защото в края на месеца, както при всички хора, и моите сметки пристигат, и аз трябва да ям, както се казва...

- Освен това трябва да поддържате един рядък и скъп инструмент...

- Поддръжката на този инструмент се осъществява само в Германия и два или три пъти в годината трябва да пътувам дотам, да платя на майстора, който ще го приведе отново в концертен вид, и т.н. Доста парадоксална е ситуацията, когато световен шампион, когото публиката избира за "Музикант на годината" в държавата си, всъщност не работи само като музикант, за да може да се занимава с музика... И ако това интервю стигне до някого от сегашната власт, нека обърнат внимание, че макар да имаме културни програми към НФК и към общините, сме обречени на дълго чакане и несигурност, и няма как да знам дали моят проект ще бъде класиран... по някакви неизвестни критерии.

- Какви са възможностите по света пред хора като Вас - пътувате много и сигурно сте правили сравнение? Минавало ли Ви е през ум да продължите кариерата си в чужбина?

- Давам като пресен пример Франция, тъй като имам много приятели - колеги бандонеонисти, там се прилага един документ на държавата, според който, ако имате определен брой концерти през годината, платени за Х сума, имате право да кандидатствате за държавна субсидия, равна на малко повече от минималната работна заплата. И държавата ще ви доплати разликата, за да може да живеете спокойно и да творите. Защото за артиста най-важното е спокойствието - кой може да твори, притиснат до ръба от работа и от притеснения дали ще успее да изкара месеца. Помощите, които се получиха по европейски програми за артисти на свободна практика във връзка с КОВИД-19, бяха наистина добра подкрепа, но след това не се направи нищо повече.

Няма как да преподавам моя инструмент в музикално училище или в Музикалната академия като щатен преподавател, защото не съществува такъв клас. Бандонеона, на който свири моят ученик в България, съм му предоставил, за да може да се учи. Всъщност преподавам повече онлайн на чужденци, отколкото тук на българи.

Миналата година бях заминал за Италия, когато получих наградата "Олга Камбурова", и реших, че е моя отговорност да бъда в държавата си и да помагам за нейното културно развитие. Но година по-късно виждам все по-нарастваща несигурност. В България се канят чужденци, световноизвестни музиканти - добре, мислим за имиджа на институциите и как да бъдат показвани на публиката по по-добър начин. Но как отглеждаме собствените си таланти? Бандонеонът е в България и е в моите ръце, но няма нито една институция, която да каже: Нека да подкрепим този човек, защото развива нещо уникално и може би заслужава.

- Бандонеонът, на който свирите - Alfred Arnold "nacarado" от 1925 г., какво представлява и как стана Ваше притежание?

- Той принадлежеше на един от преподавателите ми, който почина миналата година - Хуан Хосе Мосалини (от по-широката публика може да бъде разпознат като човека, написал "Ламбада"). Неговият син ми се обади и каза, че му се иска инструментът на баща му да попадне в ръцете на човек, който го заслужава. Нямах колебания да кажа, че го искам. Беше ми необходимо известно време, докато събера тази значителна сума, и съм много благодарен на човека, че ме изчака, за да мога да притежавам този ценен инструмент.

- На церемонията "Музикант на годината" предложихте брак на любимата си Ася. И тя ли е музикантка? Защо избрахте това място и този момент, за да поискате официално ръката й?

- Събра ни сцената миналата година, когато имах концерт с оркестъра във Враца, тя свири на контрабас. Много е лесно да се разбереш с човек от гилдията, който е интелигентен и има твоите усещания за музиката. Нашата комуникация винаги е била лека, приятна, с любов и беше естествено това да се случи на тази церемония. Защото за мен няма нещо по-красиво и по-магично от любовта; защото любовта трябва да възтържествува над всичко хубаво или лошо и винаги, когато има любов, се случват красиви неща.

- Има ли вероятност един ден да чуем пиеса за контрабас и бандонеон в изпълнение на вашето дуо?

- Да, в момента работим над камерен проект, който се надяваме есента да успеем да покажем в България. И отново стигаме до въпроса за финансирането... Това със сигурност е проект, който би се харесал, тъй като става дума за двама влюбени и една много рядко срещана съвместимост на сцената. Мисля, че публиката би му се насладила изключително много.

- Ще го очакваме с интерес!