Трохи за птиците и мравките

Цонка ХРИСТОВА е родена на 4 декември 1959 г. Завършила е техникум по полиграфия и фотография "Юлиус Фучик"- София и българска филология във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий". От 1989 г. живее в Дряново. Работила е  като журналист в Дряново, Трявна и Габрово; в Националния музей на образованието - Габрово. В момента е учител по български език илитература в Дряново. От 1995г. е член на Дружеството на писателите - Габрово. През 2004 г. става негов секретар, а от 2006 г. - председател на сдружението. Един от редакторите на АРТ- страниците във в. Д100 ВЕСТИ" и на изданието на Дружеството на писателите  - Габрово - алманах ДЗорница".
Първата й поетична книга "Думи на кръстопът" излиза през 2005г. и печели награда за най-добра първа книга на Априловските награди за литература, Габрово, 2006г. Лауреат е на първия конкурс за поезия, на името на Хр. Фотев, Бургас, 2006; носител на Априловска награда за най-добра поетична книга за 2008г. и др.
Нейни стихове са публикувани в ДУМА, "Нов пулс","Уикенд", списание  лПламък"и антология ДДряновски творци", 2009г. От началото на октомври 2008г. е факт и втората й поетична книга ДРазмишленията на една мравка".
Член е на Съюза на българските писатели.


Импресии

В полунощ

Правото да живееш и правото да умреш са като правото да избираш и да бъдеш избиран. Едното ти е дадено от Бога, а другото - от дявола. Ние не разбираме Божия промисъл, но Той ни е дал възможност да го познаем, като решаваме да живеем. Мислим си, че сме разконспирирали злото, даже си мислим, че можем да се преборим с него; цялата човешка култура е изградена като антитеза на злото. Но ние не можем да узнаем мига на смъртта. Това право - да бъдем избирани - е най-великата тайна. Никога не можем да го изчислим, никога не можем да го предугадим, никога не сме избирани според нашата воля. Следователно - злото е непобедимо. То може само да бъде отложено.

Игра на зарове

За идеите не трябва да се умира, а трябва да се живее. Това е основното послание на християнствато. То означава - "словото да стане плът". Основното неразбиране на кръстната смърт и последващото възкресение са донесли много беди на човечеството, включително и дълбоко залегналото в православните народи убеждение, че смъртта е по-важна от земния живот, защото тя е мост към оня - вечния - колективното разпръсване на духа в спомените. Ако Исус имаше избор, той щеше да живее не защото се е страхувал от смъртта, а защото е усещал в себе си мисията да обърне колкото се може повече хора в "правата вяра" - вярата, че доброто може да победи злото, ако човек обърне пръста към собствените си недостатъци и подари вътрешния си градивен поглед на другите, погали техните болки и страдания. Всеки път, когато ние успеем да се самообновим в името на добрата кауза, като при това оцелеем физически и духовно, ние сме минали през възкресението.


Цветовете на блатото

България прилича на жабешка кожа, която още пази спомена за принца, целунат от съдбата. Съдбата обаче вместо в крал го превърнала в жаба и за да заслужи човешкия си образ, той е трябвало да премине през редица изпитания и накрая да бъде отново целунат - този път от принцеса, готова на самоотвержена любов. Поуката тук е, че премеждията трябва да бъдат преодолени (а не прескочени) и усилията задължително трябва да бъдат положени. Тогава дори и да не се появи принцесата, жабата ще си извоюва такъв престиж и уважение, че всички ще се опитват да приличат на нея и тя ще стане пример за подражание, а принцесата ще се окаже излишна, защото творецът ще се помири със своето творение.

Възраждане

Ние, българите, превръщаме всяка благословия, дошла ни от Бога, в проклятие. Цялата ни литература е обсебена от темата за проклятието. Дори във фолклора ни относително най-голям дял се пада на форми, съдържащи клетви за добро или за зло. Земята ни, природата, въздухът който дишаме, са прокълнати. Прокълнато е робството, дваж по-прокълната - свободата. Земята ни е прокълната, историята - също. Докато селото ни беще дом -  кълняхме града. Когато заселихме градовете - прокълнахме селото. Любовта ни не минава без клетви, омразата е самото проклятие. А Бог е щедър и милостив към нас. Той ни дава живота не за да го прокълнем, а за да се закълнем, че ще го пазим, ще го обичаме във всичките му превъплъщения. Ние сме обсебени не толкова от изкуството на проклятието, а от позата на древногръцки питии - заклеваме се, но клетвите си не спазваме. Българинът е едно непораснало дете, което лесно дава обещания, но те отлитат заедно с ятото щъркели, а ние нямаме сили да ги последваме. И затова кълнем.


Фризове

Страшно е, когато твоята малка къща - уютна, подредена, предвидима като майчиния скут, изведнъж започне да се раздува и да приема целия свят на гости. Някакви хора - медийни герои - започват да нахлуват и да се разпореждат в нея, да я прекрояват, да я разширяват или свиват като болна гръд, да я опустошават както скакалци чужда нива, като при това те уверяват, че в "цивилизования свят" е така. Страшно е, когато мечтата на сина ти е възпитана от добри рекламодатели, а вярата и идеалите вече не са опори на духа, а негови грабители - стръвници, породени от нечии либерални възгледи и мераци за място на Цезар в поредния Рим. Твоята къща вече не издържа на тътена на парите, на речите на плиткоинтелигентните марионетки в ръцете на кукловоди с кюлче злато вместо мозък и с неразписан чек за милиони вместо сърце. Твоята къща няма дори място за гроб, в който да положи вековните си кокали и да приспи завинаги съвестта на родното и святото, заради което се е проливала много по-малко кръв, отколкото сега - в името на "световния ред". Все пак родината погубва, но и ражда. Религията убива, но и възкресява. Това, което днес иска от нас животът, всъщност е антиживот - прогнила диня, която някой се опитва да ни пробута за манна небесна. Ще продължим ли да се преструваме?...



Гримаса


    Физиономията на генерала приличаше на двоен Биг-Мак с повече горчица и недоизпържени картофи. Баритоновият му глас прояждаше коприната на тишината като досаден молец и се опитваше да се усуче около шията на снежнобелия като пряспа кон. Пъчейки се върху него, Генералът влетя в анемичната столица - болното сърце на лъва, проскубан и измършавял от старост, и толкова много отчаяни надежди за прераждане. Можеше да избира между блондинка, чаша мъжка бира, телевизор, програмиран да го поздравява на закуска, държава с колебливи граници, колебаещи се съюзници и нищо не подозиращ враг - съчетание от герой на масонски заговор и полуграмотен селянин с лице на алабаш и шапка като преобърната продънена кофа. Що за избор беше това?... Дали първо да изпие бирата, после да преглътне държавата и блондинката да му лекува махмурлука, или може би първо да спаси блондинката, два-три шпионски сериала, в които той разкрива масонския заговор и ангелите го провъзгласяват за папа и патриарх едновременно, а полуграмотният селянин му посвещава сонет?... Или пък да ограмоти сънародника, като го направи писар на вселената и за награда го почерпи с бира?...
Годините се сменяха като страници на книга, която беше толкова скучна, че Бог заспа още в началото и източният вятър я превърна в хвърчило. Децата, вече мъже, опитаха да изпият цялата бира на земята, но тя ги погълна и изпразнените им от смисъл лица надничаха от бълбукащите мехурчета. Масонският заговор се провали, защото някой се сети, че царят на вселената, дори и гол, с лице на алабаш и смешна шапка, все пак е смъртен и въздухът отново се насити с аромат на думи. Бог се събуди и обяви къщата на Генерала за продан, но никой не искаше да я купи. Казват, че всяка нощ в двора й бял като светкавица кон търси призрака на поредния Генерал, за да го изправи пред фаталния избор.


Очертания

Чудя се защо любовта - най-красивото и безплатно нещо, което можем да си дадем един на друг, изведнъж се превръща в скучна и досадна вечеря. Още по-лошо, както прочетох в един великолепен разказ на Антонио Табуки, светът в един миг се е оказал "красив и излишен, като отхвърлена любов". Не бях го забелязала, преди да пресека пътя на този мъж с пътечката, съединила  моята малка уличка, провинциална като сгушеното в планината градче, и един друг свят, красив с идеалните си пропорции на измислица. Той стъпи плахо, с опитността на улична котка върху моята пътечка, аз си седях пред портата, окичена с розов храст, и го очаквах. Ръцете му оставиха дълги сенки върху лицето и тялото ми.


Пътешествия

Любовта ти е широко поле, което не умее да ражда само. В него цъфтят меланхоличните цветя на милосърдието, но между тях розите на страстта се задушават. То се възражда от ласките на южния вятър, но предпочита сивата си, поизмачкана и удобна дреха на есенния сенокос. Потръпва, при допира на моите нетърпеливи стъпки, но се оглежда за стопанката, която с грижливите си ръце ще го засади и ще обере плодовете му. Когато е жадно, това поле гледа с надежда дъждоносните облаци, но не умее да изкопае своите кладенци и да се напои. Когато е прогизнало от влага, обръща безпомощните си очи към слънцето, но не усеща вулкана в себе си, който може да стопли сърцето му. Това поле за теб е целият свят, а аз го избродих в един миг... И продължих нататък.



Прекрояване на пространства

Ние спорим за това дали слонът, който всяка сутрин каца на прозореца и се замотава в пердето, трябва да има бели уши, с розови краища и да е толкова бъбрив. Ние спорим за това, дали кенгурата, които подскачат по трибуните, носят в утробите си ангели или дяволи. Ние спорим за това, дали миражите на източния и благоденствието на западния човек са жест на милосърдие към намаляване средната продължителност на живота в Африка, и размерите на гушата на пеликаните от близкото езеро. Ние спорим всеки ден за това дали вечерното синьо по оперението на гарваните, които тревожат съня ни нощем, е плод на еволюция или на рязката промяна на температурите. Ние не спираме да спорим дали да изхвърлим трохите хляб през прозореца и да нахраним птиците, или да ги пръснем върху земята, и да осигурим живуркането на мравките. Ние не можем да постигнем консенсус по този толкова важен въпрос дали с вилица да набождаме сърцата си или с лъжица да изстъргваме утайката от душите си, и дали Бог е създал света толкова нещастен, защото не е имало с кого да спори, а това ни прави еднакво различни и еднакво ненужни. Няма как да се разберем по въпроса за границата между заедно и едновременно, и това, че всички пият кафе, говорят премного и между другото, докато използват рекламиран препарат срещу петна, е първият признак на деградация и апокалипсис. Ние стеб- мъж и жена-вероятно родени от недоглеждане и мълчание, бързаме да наваксаме, като забелязваме дори дефектите в жизнения цикъл на еднодневката, и спорим дълбокомислено, и с ярост за това, дали все пак слонът, който всяка сутрин каца и ни гали с розово-белите си уши, има хобот, и колко мравки могат да се наредят върху него?...
А любовта, маскирана като разплута проскубана циганка, наметната с испански шал, чопли семки на отсрещния ъгъл, подсмърча мълчаливо, проси милостиня и ни предсказва бъдещето.