Доброто дърво дава добри плодове

доц. д-р Петър Ненков

Даскал Ботьо Петков е една от най-колоритните фигури на българското Възраждане. Той е виден книжовник, учител и журналист. Роден е в Карлово през 1815 година в семейството на дребния търговец, бояджия и гайтанджия Петко Христов и Ана Нектариева. Баща му се занимава с кръчмарство и гайтанджийство. По майчина линия е племенник на видния общественик и духовник Кирил Нектариев, който е един от най-големите спомоществователи в Карлово по това време. Бъдещите крупни дарители и търговци, братята Евлоги и Христо Георгиеви също му са роднини. От брака се раждат освен Ботьо и три момичета – Печовица, Харитина и Лала.  
Ботьо Петков учи в Карлово, в килийното училище към църквата „ Света Богородица”. След това продължава образованието си в прочутата Греческа школа на учителя-елинист Райно Попович в Карлово. Получава солидно образование и усвоява отлично гръцкия език и дори надминава в познанията си своя учител. Ученици на Райно Попович са Евлоги и Христо Георгиеви, Брайко Хаджигенов, Иван Богоров, Христо Попвасилев и други, които по-късно стават бележити народни будители през Възраждането.
През 1837 година Ботьо Петков заминава за Пловдив, където става спомоществувател на нравоучителния сборник „Христоития или благонравие”, преведен от неговия учител Райно Попович.
След като известно време учителства в родния си град Карлово, през 1839 година заминава да учителства в Калофер на мястото на напусналия през чумавата 1837 г. Неофит Бозвели, който заминава за Цариград, за да се включи в борбата за църковна независимост.
За две години даскал Ботьо Петков се налага, като надежден млад учител. Успоредно с учителското дело, той пее в църквата „Свети Атанасий“ в града. През 1841 година, като признателност за усърдието му, Калоферската община, със съдействието на Одеското българско настоятелство го изпращат да учи в Одеската семинария. След две години поради прекъсване на издръжката му от калоферската община, е принуден да прекъсне обучението си и да се завърне в Калофер. Престоят му в Одеса обаче е много ползотворен. В семинарията Ботьо Петков е сред тримата от тринадесет български ученици, отличаващи се с „твърде добри способности“. Този период „формира характера му, приобщава го към руската художествена литература, събужда и утвърждава богатите му литературни дарби“.
Макар, че не успял да се дипломира, той натрупва солидни познания в различни сфери и се превръща в един от най-начетените български учители през Възраждането, който оставя трайна диря в историята на родната просвета.
След завръщането си в Калофер, през 1843 г. прави редица нововъведения, като разделя учениците на класове по възрастови граници. Преподава история, география и новобългарска граматика по учебника на карловеца, д-р Иван Богоров. Извършва един революционен за времето си акт, като изхвърля гръцкия език като учебен предмет и го заменя с изучаването на руски език.
Така започва едно голямо дело, донесло му славата на виден общественик и всепризнат народен учител. С негова помощ училищната библиотека в калоферското класно училище е попълнена с много нови книги на френски и руски език. В резултат от усърдната работа, броят на учениците нараства значително и сградата, в която се е помещавало училището става тясна и непригодна. Ботьо Петков успява да убеди калоферската общност, че има нужда от нова, по-голяма и просторна сграда.
През 1848 г. е открито новото училище в Калофер, придобило известност, като Мъжко класно училище. Ботьо Петков се оказва новатор в своята учителска дейност, която организира по руски образец. Той премахва телесните наказания, създава седмично разписание и единна годишна програма за изучаваните предмети. За първи път въвежда провеждането на годишни изпити за учениците.
До края на живота си остава в Калофер, където развива учителското дело. Благодарение на доброто обучение което получават в калоферското училище и усвояването на руски, френски и гръцки език, ученици на Ботьо Петков продължават обучението си в 25 европейски града.
Даскал Ботьо Петков притежава колекция от книги събирани в продължение на 20 години, с която спомага за създаването на богата библиотека в училището и с цел обогатяване на тази библиотека, той се свързва с калоферци живеещи в Одеса, Букурещ или Цариград, които също изпращат книги и учебни помагала.
Сред неговите ученици са бъдещият екзарх Йосиф и народният поет Иван Вазов. По-късно Вазов пише, че тази училищна библиотека изиграла голяма роля за неговото по-нататъшно развитие и била своего рода прозорец към света. "Без нея нямаше да бъда нищо!"- споделя той пред своя биограф, проф. Иван Шишманов.
В края на 1845 година младият даскал Ботьо Петков се оженва за 15-годишната Иванка Стойкова Дрянкова, произхождаща от известен и уважаван калоферски род. Тя му ражда девет деца - Христо (1848-1876), Ана (1850-1867), Петко (1852-1872), Стефан (1854-1890), Кирил (1856-1944), Тота (1859-1864), Генко (1861-1863), Генко (1863-1866) и Боян (1866-1885).
Иванка се отличава със своя природен интелект, буден ум и феноменална памет. Тя знаела наизуст стотици народни песни и безброй предания, които оказали голямо влияние върху изглаждането на светогледа на  нейните деца. Ботьо Петков и многобройната му челяд живеят в лоши условия и изключително бедно.
През 1854 година даскал Ботьо Петков напуска Калофер и става учител в родния си град Карлово. След три години отново се завръща в Калофер, където остава до края на своя живот.
Въпреки мизерията, духовният пламък не го напуска до сетния му земен ден. Плод на богатата му обща култура са няколко забележителни книги и преводи. Превежда от руски език книгата "Нещо за безграмотните человеци", издадена в Смирна /Измир, дн. Турция/ през 1843 г., която претърпява няколко издания.
Над превода на „Пълна география“ на А. Обловски, Ботьо Петков работи повече от десетилетие и през 1868 г. излиза от печат „Кратка всеобща география“. Творбата е преработена и обогатена версия на книгата на Обловски.
Даскал Ботьо Петков е виден публицист и преводач, който печата свои статии в "Цариградски вестник", "Дунавски лебед" и "Съветник". В тях той застава на страната на народа в борбата му за независима българска църква и нова просвета, с което си спечелва омразата на Цариградската вселенска патриаршия.
Заболява от туберкулоза и на 29 август 1869 година умира скоропостижно в Калофер, на 54 годишна възраст. Умира, като сетен сиромах, та се наложило, приятелите му да съберат пари, за да го погребат. Но богатото книжовно наследство, което оставя след себе си и светлия образ на народен учител, спечелват на даскал Ботьо Петков  още приживе преклонението и обичта на хората.

Фейсбук