Поезия

Лилия Панова е родена в  Стражица. Завършва медицина в Плевен през 1984 г. Работи като педиатър. Член на Съюза на българските писатели (от 1998), Клуба на писателите лекари в България и на Международния съюз на писателите лекари (ЮМЕМ). Нейни стихове са публикувани в ДУМА, алманах "Светлоструй", сп. "Пламък", "Муза медика" - Нюрнберг, сп. "Арт е поези дьо Турен" - Тур, Франция. Автор е на стихосбирките "Това от птиците го знам" (1996), "Път през миража" (2000), "Мощите на Светлината" (2007) и на "Пиер дьо Ронсар" (2009) - първата по рода си двуезична книга у нас, представяща творчеството на поета.
ЧРД, Лили! Бъди!

Аритмия

На Евстати Бурнаски

 
Сърцето, което работи в перфектния ритъм,
поддържа един параметър наречен живот.
Безчувствено, то се превръща във прост механизъм,
сред купчина чаркове в някакъв биоробот.


В безумната фуга на чувствата, всъщност сърцето
излиза от скучния тропот на равния тръс
Ту бърза екстремно, ту удар пропуска заето,
докато внезапния разрив го разпне на кръст.


Духът се навежда над него и пак го прегръща
и пак го облича - единствена дреха от кал,
и фугата пак ги увлича със трепет насъщен,
с нагона жесток за летене, дошъл от Дедал.


 

Зодия Рак

                       
Ще преболедувам и Смъртта на крак,
като зимна някаква настинка
и ще тръгна бавно, рачешки назад,
пак с живеенето ще привикна.


Ребро Адамово

Опитай се, опитоми жена!
Ще ти отхапе ласото до рамото,
ума - до корена на мисълта,
удобно да живееш със измамата,
че си спасил завинаги света
от този звяр - ръмжащ изпод юргана ти.
Заситена с оглозгани ребра,
на оня пръв Адам самозабравил се,
тя носи хищни гени във кръвта.
Кураж, ей, мачо! Мърка тя и гали се...


Ясновидство

Обичам пясъчния шум на времето -
шамански шепот на предвечно племе.
Неуморимо, прелестно и прелетно,
нехайно преминаващо през мене.
Като неонови реклами светещи,
като студен поток от неутрони,
като порой, повлякъл бреговете си...
Ще спре едва когато ме изрони!
Отнесло ловко всичките ми възрасти
и дните ми нашарени с графити,
накрая ще удави всички дързости
в затлачено от спомени корито.


Сънят на Оракула

Виждам Очевидеца на Края...
Целият пропукан от страха.
Празните му орбити дълбаят
грозните руини на греха.
Ядрено разпадащи се мисли
от зловещ, жигосващ ореол
палят времето - съвсем излишно.
И духът ембрионално гол,
малък и безпаметен се връща
във утробата на чакащ мрак.
Нищото безмълвно го поглъща.
Няма спомен, няма звук, ни знак...