Може ли наистина Русия да бъде победена?

На заседанието си в София Парламентарната асамблея на НАТО декларира готовност не за постигане на мир, а за ескалация на войната до победа на Киев, каквото и да означава това. Бившият президент Порошенко настоя Путин да бъде спрян в Украйна, за да не се налага да бъде спиран в други държави. Пъргави анализатори направиха паралел със ситуацията преди Втората Световна война, когато Чембърлейн и Даладие, вместо да стопират Хитлер навреме, били готови да му дадат половин Европа, та дано миряса. Погрешната им логика обаче е довела до 60 милиона жертви.
Сравнението е безполезно, защото тогава все още нямаше атомни бомби. В наши дни ядрените сили сигурно се държат рекетьорски, но сериозният анализ започва от тази констатация нататък. А за да е сериозен, трябва да погледнем реалностите право в очите, а не през призмата на русофили и русофоби, на про- и анти-Путин, на евроатлантици и антинатовци, на соросоиди, грантояди и прочие идеологически, политически и ценностни противопоставяния. И така:
   
Може ли ядрена държава да бъде победена?

Бивш наш посланик в Москва твърди, че дори от гледна точка на формалната логика изречението „Русия не може да загуби“ било абсурдно. Русия и САЩ са губили войни и пак щели да губят. Така той признава собствената си логика за формална, защото игнорира факта, че това се е случвало преди ядрената епоха или пък по нейно време, но в конвенционални войни и все на чужди земи.
Стигне ли се обаче до опасност за собствената територия, ако не сме необратимо зомбирани, ще си дадем сметка, че ядрена държава не може да бъде победена, без с това да бъде изпепелен светът. Това се отнася както за Русия, така и за САЩ, за Великобритания и Франция, за Китай и за която и да е друга от общо деветте въоръжени с атомни бомби страни. За да парира намеренията да бъде атакувана, всяка от тях би прибягнала до ядрения си арсенал, иначе няма смисъл да го притежава.
На мнозина не им се вярва, че най-лошото може да се случи. Така беше и през 60-те години на миналия век, когато САЩ разположиха ядрени ракети в Турция, способни за броени минути да поразят западните съветски градове. На Вашингтон до последно му се струваше, че СССР няма да отговори с подобни действия, но през 1962 г. ракетите на Москва вече бяха в Куба и светът се озова на крачка от ядрена война. Сега някои също живеят с илюзии, но за реалистите е ясно, че при определени обстоятелства Путин няма да се колебае. Той вече заяви в прав текст: „За какво ни е такъв свят, ако в него я няма Русия?“ Можем да се възмущаваме, колкото си искаме, да го обявяваме за предизвикан или вероломен агресор, но това няма да промени нищо.
Ето защо в международните отношения е особено важно желанието, а и умението, да се поставиш в положението на опонента. Преди беше ясно, че

не влезеш ли в обувките на другия,
после му целуваш ботушите –

от войнишките до генералските и маршалските. Сега обаче урок от този тип няма как да бъде поднесен на играещия си с огъня, защото няма да го има нито преподавателя, нито калпазанина. Още в първите 72 часа на ядрения апокалипсис ще загинат пет милиарда жители на планетата. Тъкмо затова е свръхважно да не бъдат пресичани така наречените червени линии.
Нали сме наясно как ще реагират САЩ, ако тяхна съседка стане член на враждебен военен съюз? Те за едни мигранти построиха стена на границата с Мексико, пък какво остава за разполагането на чужди ядрени ракети! Уж НАТО нямаше да се разширява на изток, пък достигна досами Русия. Всеки народ, включително и украинският, е в правото си да реши дали и в кой военен блок да се включи. Същевременно не трябва да се забравя, че има

световна архитектура на мира,

глобален и локален баланс на силите. Наруши ли се равновесието, каква полза, че ще влезеш в Алианса, след като може да изчезнеш не само ти, но и светът?
При споменатата карибска криза от 1962 г. ръководителите на САЩ и СССР постъпиха отговорно и изтеглиха ракетите си съответно от Турция и Куба. Кенеди може би и затова плати с живота си, но ядреният сблъсък беше избегнат. Сега такава отговорност липсва или е незабележима. Лидерите с малки изключения подлагат на риск живота на милиарди човешки същества. В Европа ги няма познатите от миналото мощни антивоенни демонстрации. Левите партии не организират протести, изглежда за тях

смяната на пола е по-важна от
смяната на политиката

А в САЩ последните 61 милиарда военна помощ за Украйна бяха гласувани с буен възторг.
Удачно би било следващия път подобна колосална сума да бъде пресметната не в танкове, самолети и ракети, а в човешки смърти. Да се изчисли колко десетки и стотици хиляди ще загинат както общо, така и по нации: украинци, руснаци, натовци, наемници от други страни. Колко военни и колко цивилни. Колко жени, деца и старци. И ако сенаторите и конгресмените отново гласуват с дълго нестихващи аплодисменти смъртта, която предплащат, а ЕС и парламентите на държавите-членки приветстват поредната черна поръчка, очевидно като човечество заслужаваме да изчезнем.
Заради управниците, които избираме.