Иван Гранитски - пътуващият към света и към себе си

Христо СЛАВОВ

За Иван Гранитски са писали много хора. Много неща са казани. Много, но не всичко, защото всеки, който е писал за него, винаги остава с впечатлението, че колкото и да се опитваш да го събереш в границите на един жанр, въобще в някакви граници, не се получава. Все нещо остава извън.
Иван Гранитски не се събира в рисуван портрет, нито в светлината на един прожектор, нито в рецензия, а в едно изречение - абсурд. Мнозина са се опитвали да го търсят в една посока, да го осветяват с една светлина, да го оцветяват в един цвят, но все неуспешно. Различен, несъбираем, многостранен, непредсказуем, неуправляем. И всичко това като вятъра - няма начало, няма край, няма граници. И така, както вятърът не се затваря, и за Иван Гранитски не трябва да се пише от кога до кога, какво и как. Може да се спомене, да се отбележи, но главното пак ще си остане скрито и непознато, защото, за да опознаем главното, трябва много път да се измине, много километри да се навъртят и много мълчание да се натрупа...

Както обикновено, и днес е станал в 5 часа и три часа по-късно вече е написал "Песен дванадесета" на "Дионис". Закусваме, тръгваме, но не е до мен... Гледам го, ръцете му търсят опора и чувам:
Съдбата е дъхът неуловим на Космоса
вдишващ Живота и издишващ Смъртта
Пречистваме съзнанието си със огън
с енергията на веселието и смеха
и буйнопламенните танци
водещи ни до екстаз неудържим
Толкова е рязка промяната между това, което чувам, и това, което виждам пред себе си, че неусетно намалявам скоростта... Гласът му продължава да реди стихове, които се завъртат в кръгове, доближават се и се сливат, издигат се нагоре и слизат, прониквайки във всичко. Веднага забравям, че съм първият слушател на финала на "Дионис", защото пред мен се появява един необичаен свят, много далечен, много приказен, както казва проф. Иван Маразов, "нов свят на духа и мисълта".
Интересът на Иван Гранитски към античната култура, митовете и чувствеността сякаш е свързващо звено между вековете. Поемите му с антична тематика преобразяват читателя, правят го друг. Читателската душа се пренася в античния свят, запява нечувани песни, слуша необичайни истории, среща вълшебни неща. Читателят търси и открива във въздуха съхранено богатство, съкровище, превърнало се в невидимо, за да се скрие от очите на покварените... И само избраните могат да "видят" това съкровище, само посветените в знанието могат да го докоснат или да го почувстват.

Историята на българската литература от X в. до наши дни е като духовна планина с върхове, извисили се от индивидуалния облик на българските писатели. От всеки връх, по всяко време от нашата история личи енергията на всеки автор. Тези енергийни вулкани са голямата територия на изследователя Иван Гранитски. Когато срещнах книгата му "Енергията на българския дух", ми се стори, че авторът е потърсил възможности за съединяване на силата на отделните автори с мисълта за създаване на нова енергия, на нова енергийна същност, далеч по-силна, "далеч по-могъща и далеч по-вечна..." Да създадеш енергиен потенциал, който съединява отделните върхове в  националното ни духовно богатство, е нова задача, нова посока за търсене на духовното обединение на нацията.

Точно в този миг се сетих за последната му любов.
Последната и вечната му любов - издателство "Захарий Стоянов".
Хиляди издадени книги. Милиони екземпляри, милиони птици, които са загнездили в училища, читалища, офиси, предприятия, частни домове. Установили са се там като лични гости, които посрещаш, сядаш с тях на маса и дълго разговаряш... Всяка една от книгите на издателството е приказлива. Всяка те кара да я разгърнеш, да чуеш какво ще ти каже и да я заговориш. Няма друго издателство с толкова издадени български автори, почти всички. И отново темата за българския дух, разнесен из цяла България лично от издателя. Иван Гранитски е непрекъснато в автомобил, на предната седалка. Зад гърба му са книгите, а далеч напред - градовете и селата на неговите читатели.
Поглеждам нагоре - облаците ми изглеждат зашити един с друг. Образувало се е цветно одеяло, което е покрило страната, а като се загледаш по-внимателно, на всеки облак е изписана по една книга от издателството - само да четеш. Представям си Иван Гранитски как лично с пръст изписва всяка книга на отделен облак и я показва на читателите: "Книгите са само за тези, които гледат нагоре" - струва ми се, че това иска да ми каже, сякаш разбрал движението на погледа ми нагоре. Много хора четат, но и мнозина гледат само надолу. Който гледа надолу, не може да стане читател. Читател е този, който мисли напред, който иска да научи нещо ново, който иска утре, след като прочете книгата, да се почувства различен.
В този момент ми прилича на пратеник, който раздава "божествена храна", който се радва толкова повече, колкото повече хора протягат ръце към него. Радва се не само когато книгите пътуват към тези, които го очакват, но и особено, когато се прочетат.

Още малко и ще пристигнем.
Пътуваме за тържеството, на което всички ще разберат, че чл.-кор. проф. д-р Иван Гранитски на 24.12.2023 г. е изпълнил 70-ата си година. Няма да има човек, който да знае и да каже всичко за него. И Иван не знае всичко за себе си. Защото познанието е необятно. Може всичко да знаеш за себе си днес, но в следващия миг любопитството ще ти изпрати ново познание и ти с едно познание по-малко ще останеш пред себе си. Никой не е успял да предвиди следващия миг, в който ще получиш просветление. Пътят към Иван Гранитски и към всеки друг човек е път към познанието.