МАРИН ХИТРОВ: Златният час е най-важен

Интервю на Надежда УШЕВА 

МАРИН ХИТРОВ e трето поколение планински спасител. Работи в професията от 1997 г. в Троянския отряд към ПСС, а като щатен спасител - от 2012 г., на длъжността началник база "Бъзов дял". Инструктор е по планинско спасяване. Завършил е Националната спортна академия "Васил Левски" в София. Той е сред 12-те български планински спасители, заминали за Турция да помагат за издирването на оцелели от страховитите земетресения на 6 февруари 2023 г. 

- Какво видяхте в Турция? Може ли да се опише с думи? Ваши колеги споделиха, че е било като филм на ужасите...

- За първи път участвам в мисия земетресение и си пожелавам никога повече да не се повтаря. Беше много страшно за гледане. Наистина, както го описват и моите колеги, сценарий от филм на ужасите и то доста сериозен. Там, на живо, е още по-страшно. Много мъка. Голяма трагедия. Много смърт. Събрани в едно и това едно се казва Хатай. Видяхме го и в други градове, които са изцяло сринати до основи. Кацнахме първоначално в град Адана, където работихме два дни, след което преценихме, че е по-добре да отидем там, където хората имат още по-голяма нужда от помощ, а именно в Антакия, област Хатай. Там унищожението наистина беше жестоко. Всички сгради в едномилионния град бяха изравнени със земята и наистина хората оцеляваха и бедстваха. Но видяхме сплотена нация, която работеше денонощно, искаше да помогне на сънародниците си по всякакъв начин. В това число полиция, военнни, жандармерия и т.н.   

- Вашата група успя ли да открие затрупани хора?

- Не разполагахме с техника, ножици, неща за откопаване, но други бяха нагърбени с тая задача. А нашата мисия и цел основно беше да комуникираме с местната полиция и екип, които ни насочваха на места, където се предполага, че още може да има живи хора. Това беше и идеята - първото заминаване, най-бързо да се озовем там, за да успеем да помогнем на тези хора, които имат шанс и има информация, че там те са още живи. Идеята на нашата група беше с пускането на кучетата те да маркират категорично място и да се знае, че там има хора. След което ние отбелязваме и местните започват да копаят с техника или без, за да се види действително дали там има жив човек. И така шест-седем души бяха извадени живи по маркиране на нашите кучета. Да не забравяме, че кучетата маркираха още доста места, на които може да има още извадени хора, за които не знаем. Оттам заминавахме към други райони, където трябваше да свършим същата работа. Нямаме информация, така че спасените може и да са повече. Надявам се да са повече! 

- Къде отсядахте в Турция?

- Шест дни бяхме настанени на палатки с инвентар за аварийно имущество, което е целно закупено да се организира кризисен щаб, за да може там да оцелееш и да работиш. Защото няма как да ползваш сграда.

- Как процедираха с намерените бедстващи?

- Откритите хора ги взимаха с линейки и безброй много хеликоптери, които облитаха района. За нещастие, при първия трус в града и двете болници са паднали с целия персонал и болни. Това допълнително затрудняваше спасяването. 

- Какво си казахте, като видяхте целия този ужас? С какви чувства се завърнахте у дома?

- От физическата умора бързо се възстановявам, но психически ще ми трябва още доста време, докато асимилирам видяното и преживяното. В началото има стъписване, защото никой от нас не беше виждал такъв мащаб на разруха и смърт. Но после се хващаш в ръце и работиш. Забравяш за всичко и се хвърляш в боя редом с другите колеги, на които мога само да благодаря, защото бяхме истински сплотен екип. Всеки пазеше гърба на другия и най-хубавото е, че всичко е добре, когато свършва добре. Живи и здрави се прибрахме заедно с кученцата, при все че работиха и те, и ние в жестоко агресивна и опасна среда. 

- Ние информирани и подготвени ли сме как да постъпим в екстремна ситуация при природни бедствия?

- Първо, не си го пожелавам. Видях в държава със силна икономика за какво става въпрос. Не искам и да си помислям даже, ако, не дай боже, стане нещо подобно при нас... Мисля, че такава подготовка нямаме. Тя трябва да бъде уредена още на държавно ниво и надолу по етажите. Но има кризисни щабове и хората, които се занимават с това, гражданска защита и пожарна, и други аварийни групи, които са създадени. Но малеем много на фона на голямо бедствие.   

- В един от репортажите показаха как спасили баща и дъщеря, прекарали пет дни под останките от дома им. Мъжът каза, че е бил готов да размени три къщи, ако ги има, за една единствена бутилка вода. Това е искало момичето през цялото време. Каква равносметка си правите Вие, след като сте видели толкова много страдащи, изгубили всичко за миг? Кое е най-важното?

- Точно така. Равносметката ще я оставя за други хора... Животът е кратък и трябва да го живеем достойно. Да се радваме на малките неща в него. Те са ценни. Няма нужда от много, трябва да сме нормални хора. 

- Да припомним на какво да обръщат внимание хората, решили да се разходят в планината през зимните дни?

- Първо, трябва да се съобразяват с метеорологичната обстановка, да имат нужната планинарска подготовка и опит. Да се знае, че в планината законите са написани с кръв и не на всяка цена трябва да се ходи. Планината ще е там и след сто години, но нас няма да ни има. Основните неща са подготовка физическа, психическа, да са запознати с маршрута, да са добре екипирани, да имат планинска застраховка. Дай боже, да не се ползва! Необходим е и опит кога и къде да тръгнат. И дали е подходящо времето за разходка.      

- Какви са най-често причините за инциденти?

- Това се случва поради липса на опит, поради липса на запознаване с планината, в която пребиваваш, с нейните характерни особености. Имаме доста планини в България, всяка за себе си е строго специфична. Чисто като климат и метеорология трябва да се съобразиш с това, да имаш подходящите дрехи и екипировка, да си разчел маршрута, да си физически подготвен, оттам зависи и групата, с която пребиваваш в планината, колко е голяма и с какъв опит. Ако ти имаш нужната планинарска подготовка и прецениш, че в тоя момент не е удачно да си по дадения маршрут, по-добре го отмени за друг път. Животоспасяващо е за самите хора.         

- Заговори се напоследък и за хеликоптери за спасителни дейности. Важно ли е да ги има?

- Те, ако не са важни, в алпийските държави и цял свят няма да има хеликоптери и ще карат на гръб и със специализирани средства планински колички. Златният час е най-важен. Той се постига само с нещо, което е бързо и адекватно да стигнеш до мястото. А то е хеликоптер. Ето и на тази мисия в Турция видяхме същото. Без въздушните линейки няма как пострадалите хора да бъдат транспортирани до болниците. Същото е и в планината, за всяка територия. Ще чакаме още може би години да се случат нещата и у нас. Дай боже, да имаме и ние скоро!

- Защо решихте да станете планински спасител? Как си избрахте професията?

- Не съм я избирал. Тази професия се чувства от сърцето. Призванието. Трето поколение планински спасител съм - моят дядо, баща ми и аз. Но не е било по принуда, че трябва да стана и аз, просто така съм го почувствал, бил съм от малък в планината, закърмен съм с нея. Ходил съм по ски школи, с приятели, колеги на различни места. Чувството е неописуемо - да помогнеш и да видиш в очите на хората това, което си направил. Човешко е да подадеш ръка на бедстващ човек, имайки нужда някъде в планината.        

- Други тежки случаи, като изключим земетресението, имали ли сте?

- Да, всякакви и такива, за съжаление, с лош край. Като цяло, травматизмът е различен, има по-тежки и по-средни случаи. Има всичко.