Що да ти плащам, като си отиваш?

През 2013 г. и до октомври т.г. на работа извън България са заминали 868 наши медици, от които новозавършилите лекари са над 500, съобщиха преди дни от Българския лекарски съюз. Нормативът за издръжката на един студент по медицина, т.е. държавната субсидия за него, е 7 548 лв. на година. С една дума, за 6-те години обучение държавата влага във всеки студент по медицина близо 46 000 лв. Ако след завършване на обучението си 500 млади медици за година и половина заминават за чужбина, това означава, че заедно с тях към някоя развита страна (Германия, Великобритания, Швеция)

заминават едни 23,25 млн. лв.

на българския данъкоплатец, които той е вложил за подготовката на младите специалисти. Заминава и надеждата на същия данъкоплатец, че тези млади хора ще го лекуват в бъдеще, а болниците в страната изпитват вече остър глад за лекари, особено в някои специалности като анестезиологията например.
Оставям настрана в пъти по-високото заплащане на лекарите в западните страни, което по принцип е основна причина за "изтичането" на всякакви български специалисти зад граница. Темата тук е свързана по-скоро със самото висше образование. От години във всеки форум за него се поставя въпросът, че с "изтичането" на мозъци от България не просто се обезкръвяват цели сфери на дейност, но се губят и огромни милиони, които нашата бедна хазна всъщност подарява на много по-богати държави. Поставянето на този проблем обаче никога до нищо не води и се превръща в празно говорене.
През служебния МС мина дори Стратегия за развитие на висшето образование до 2020 г., но и в нея по въпроса няма нищо. Нормално е обаче мизерстващият българин, който честно си плаща данъците, да попита: защо моите пари се хвърлят "на вятъра" за подготовката на специалисти, които не остават в българската икономика и не носят ползи за българското общество. А давам парите тъкмо защото очаквам тези ползи. Същото се отнася за стотиците случаи, в които хазната плаща за обучението на кадри в дадена професия, а завършилите я тутакси се насочват към съвсем други поприща. За разлика от военните училища например - обучаващите се там подписват договори, че след завършване на образованието си ще служат в армията, т.е. на държавата си, а ако не желаят - плащат неустойка.
Проблем има, но държавата ни дотолкова не му обръща внимание, че дори не знае колко млади висшисти напускат страната. Няма представа също

колко изобщо не работят по специалността си

Защо тогава ги подготвя? Обикновено оправданието е, че ЕС въведе изискване за мобилност на хората на своя територия. Само че т.нар. мобилност е винаги еднопосочна и е просто една индулгенция за изсмукването на квалифицирани кадри от Източна Европа. И съвсем не пречи на западните страни да си имат свои правила за задържането на кадрите в съответната страна. Най-известният пример е Великобритания, където студентите масово теглят кредити за покриване на таксите и разходите си по време на обучението, чието връщане обаче е "вързано" за реализацията - младият висшист изплаща заема тогава, когато започне да получава доход над определен размер. Това всъщност го стимулира да работи известен брой години на трудовия пазар в страната. В други държави пък студентите, чието обучение се плаща от държавата, са длъжни да работят минимум 5 години в страната си. В Германия например е разпространена практиката фирми да поръчват на вузовете обучение на свои кадри, за което плащат. У нас такава възможност имаше, но преди няколко години

тя бе премахната от Закона

за висшето образование. Приказваме, че работодателите трябва да поемат частта си във връзката "образование-бизнес", но всъщност, дори когато едно предприятие има визия за кадровото си развитие и иска даден вуз да обучи 25 души от персонала му за неговите нужди, като плати за това, то не може да го направи. Очевидно е, че бъдещият нов ЗВО трябва да реши този проблем. 
В Стратегията за висшето образование е заложена идеята приемът в държавна поръчка най-сетне да не бъде сбор от желанията на вузовете за броя на студентите, а да се формира въз основа на анализ за нуждите от кадри в отделните отрасли и дейности. Проблемът е, че според логиката, щом държавата си поръчва Х брой студенти в дадено направление, след това трябва да им осигури и работно място. Поне за известен период, докато фирмите в България бъдат научени да търсят добри студенти и да ги "цанят" на работа още от 3 курс, каквато практика е широко разпространена в ЕС. В Германия добрите студенти получават дори по няколко оферти и могат да изберат най-изгодната за себе си. Засега в България, уви, дори не се говори по въпроса. А е по-добре, вместо да изплаща пособия на безработни висшисти, държавата със същите пари да стимулира предприятия и организации, ако наемат абсолвенти.    
Навремето за всички завършили имаше задължително разпределение и те трябваше да последват трудовата дестинация, която държавата им определи. Тази практика след това бе премахната, но дали нещо пречи при огромните диспропорции днес между броя на завършилите висшисти и нуждите на съответните отрасли да се мисли за някакви регулиращи баланса правила? Би могло например, ако завършилият с държавни пари студент реши да замине за чужбина, преди да е работил, да речем, 5 години в страната, да връща в определен срок субсидията и получаваната стипендия, или част от тях. Това е само идея, но би трябвало поне да започне мислене в някаква посока. Конкретно при лекарите обаче трябва да се започне със създаването на условия да работят тук - например с премахването на нонсенса задължителната им 3-годишна специализация след края на университетското обучение да не се заплаща и да не им се води за трудов стаж. Такова нещо няма никъде в света.   
Подобни идеи могат да се прилагат и вътре в страната - ако студентът завършва педагогика с даден профил, да е длъжен да работи като учител (застаряла до невъзможност професия) поне 3 или 5 години. Такава практика бе въведена преди 10-ина години в Австрия например, в съчетание с по-високо заплащане за задължителните години, и се оказа, че този инструмент не просто работи, а е изключително ефективен за задържане на младите в учителската професия.
Вместо да търпи хаоса, една умна държава би определила правилата, рамката, в която вложените за обучението на специалисти държавни пари да дадат реално ефект за икономиката и обществото.