Нашият Десети

През 1815 г. в  Париж се завръща монархическа емиграция, спасила се от революцията през 1789 г. Реставрацията е придружена с озлобено ликуване. Тогава един оцелял съвременник горчиво казва: "Те нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили". В крайна сметка десетки години по-сетне реставраторите пак са поразени. На Десети ноември у нас като че ли стана приблизително обратното. Всеки бързаше да покрие теста за новата благонадеждност. Всички напомняха, че са онеправдани деца на земевладелци, индустриалци и банкери, че са били измъчвани и пренебрегвани. А в повечето случаи истински онеправданите в недоумение мълчаха.
Всичко "ново" бе автоматично и безусловно приемано и нищо "старо" не бе признавано. Катедрата по научен комунизъм в университета излъчи най-яростните сини политолози, интелектуалци, без които не минаваше един държавен банкет, изтъкваха неимоверните си страдания при болшевиките; съветски възпитаници съдеха СССР; потопените в селективното социзобилие глезеници споделяха мъките си от репресиите, пратили ги от една ръководна длъжност на друга. Журналисти, погребвали всеки ден американския империализъм, се покръстиха в американофилия. Човек придобиваше впечатлението, че тръгвайки на работа, сме се препъвали в трупове, че който е слушал "Бийтълс", веднага е отпращан за Белене, че банани са виждали само членовете на ЦК. Излежаващите се по партийните почивни домове избраници, заедно със сума ти деца на активни борци, се упражняваха в ефектни шегички за консумация на млечни продукти от партизаните. Умни хора, които без социализма щяха да си останат обичани учители или фелдшери в местното околийско градче, споделяха как ги е задушавала свирепата цензура. Всичко следваше да бъде преобърнато точно наопаки, за да си намери праведното място. Тежки партийни босове и дискретни милиционери ставаха преуспяващи бизнесмени. В същото време стоящите по опашки хора се радваха от промяната, но не разбираха защо всичко следва да бъде разрушено.
Такива явления винаги е имало в нашата не само модерна история. Но този път мащабите бяха грандиозни. Подражанието достигна шеметни висоти. Даже телевизионните говорители фонетично имитираха говорителите на Свободния свят. Целият свят осъди пребиването на един черен в Лос Анджелис от полицай, но ние казвахме: "Така им се пада, защото не почитат демокрацията!"
"Новото" бе застрахователната декларация на всички, че нямат нищо общо с "онези". Колкото повече си имал, толкова по неистово крещиш. Кои са те, онези, ставаше трудно за разпознаване. Новото беше епидемията на всякакъв стопански бандитизъм, който се представяше като спасителен триумф на пазарната икономика. Артистите, натискали се за един танц с член на Политбюро на "творчески срещи" или брак с тяхно дете, сега подиграваха Тодор Живков и наивните цигани.
През призмата на тези метаморфози започнахме да гледаме по друг начин на нашето по далечно героично минало. Сещахме се, че преди да се е говорело за "непобедимата Червена армия", сме хълцали по "синеоките рицари" на Третия райх, че сме изтъквали, че не сме славяни, когато ни предстои съюз с австрийци или германци. Колко лесно се сменят братушките! А доколко автентичен бе за нас Десети? Не беше ли той с верижен привкус, не беше ли разрешен и дори поощрен отново отвън? Няма ли нашенски облик магическата за цяла Източна Европа 1989 г.?
Тук стигаме до приложната историография със съвременен адрес. Една централизирана власт винаги пада най-лесно. Така е било през всички европейски революции след XVII век. Нещастният Луи XVI е изоставен най-брутално тъкмо от подвластните му аристократи и придворните. На последния руски император най-напред Временното правителство му отказва изход да избяга в чужбина. Чак после го разстрелват болшевиките. Когато пада персонифицирана мачта на един кораб, никой не хуква да го спасява. Защото мачтата е комична и се направлява само от един човек. Нашият комунизъм не падна от съпротивително движение. И не само отвън. Той беше само формата на онзи конюнктурен тарикатлък, който при първото изпитание много лесно сменя посоките си. Направо е удивително как не забелязваме това. А все пак идеята за социална справедливост ще продължава да излъчва подобни идеологии и системи. Независимо от безславния им провал. Защото тази идея е безсмъртен инстинкт в самата природа на човека. А може би и най-благородната част от него!