В една от люлките на българската култура

Съвсем случайно попаднах на срещите, които моят приятел Милан Колев имаше в град Шумен. Като караше леката кола, с която се придвижвахме из града, личеше, че добре е познавал "гънките" на уличното движение, а не беше никакъв проблем за него да ни откара и до мястото извън града, където спяхме. Той беше някогашен окръжен секретар на партията в този немалък град, а сега се връщаше, за да представи книгата си "Трийсет мига от живота", в която, по-точно в трийсетте глави на която се припомняха епизоди, срещи и разговори от неговата работа като "висш началник" там - преди много години.
Малко пресилено ми се вижда за човек като Милан това "висш началник", което написах в предишното изречение. Но той ще ме извини. Не бях разбрал - навремето, че е станал заместник-министър на културата, но когато научих, той се държа като най-обикновен чиновник. И други не една важни служби е заемал, но винаги това не е пречело на приятелството - с мен и с още много по-важни от мен творци.
Както вече писах, попаднахме в място, където от него е зависело много и той е трябвало да познава кое какво е - истинска необходимост или измислица на тарикати. Срещнахме много от предишните му колеги (подчинени) и всеки от тях, независимо от сегашния му пост, се държеше човешки (смесица от добро поведение и спомен за някога). В отговор Милан се държеше, сякаш не е напускал града.
Направеното добро не се забравя лесно. Поне в повечето случаи. Под това мото може да мине отношението на всички - обявени и необявени - някогашни Миланови съграждани. А между тях имаше и такива, които не бяха от неговата партия. В тях личеше уважението към човека, направил немалко за града, когато е зависело от него...
Може би това се дължи на обстоятелството, че авторът не споменава нито в книгата си, доколкото е възможно това, нито в изказванията, които правеше, че това е било възможно при властта на неговата партия. Просто това бяха възродени спомени за доброто старо време, в които Милан Колев по най-човешки начин разказва за работата си и за няколко немалко колоритни детайли в нея.
Всичките трийсет разказчета (по време на пътуването ни Милан разказа още толкова и то не по-малко интересни, които, ако седне, да ги напише) или епизоди от онова време, които са оцветени емоционално с някаква носталгия по трудно свършеното добро.
Особено колоритни са епизодите, в които авторът разказва за указанията (и тяхното изпълнение или неизпълнение), които му е поставял отговорникът за свършената в ония години работа, големият, изключително колоритен тогавашен ръководител Пенчо Кубадински.
На срещите му с високия държавен човек са посветени няколко от спомените и те придават особено весел аромат на сборника. В тези епизоди, както и в цялата книга, личат най-добре две неща: Милен Колев умее увлекателно да пише и че в написаното има, както вече споменах, голяма доза хумор. А как би могло да се разказва за началник, и то от висок ранг, какъвто имаше бай Пенчо, ако не се запази оригиналът и колоритът на неговите думи и заключения.
Да вземем за пример епизода, в който се разказва за много от "забележките" на Пенчо Кубадински по въпроси, от които не разбира много, но чудесно разбира, че не разбира достатъчно и оставя на тези, които разбират, да решават...
Много полезно освен приятно беше това ми пребиваване в град Шумен. Не само около книгата, която авторът представяше пред своите някогашни съграждани, а сега - герои на книгата, и ми беше особено драго да позная този или онзи от тях. Бих заменил всичките си или поне много от писателските си активи срещу любовта и признателността на Милановите съграждани към него!
И се замислих за признателността на хората към онези, които са свършили нещо хубаво за тях...