Любов докрай! И бъдете себе си!

Петър МАРИНОВ

Световноизвестният писател, драматург и режисьор Ерик-Еманюел Шмит бе гост на лятна Варна от 1 до 3 август. Поводът бе първото издание на Световния форум на изкуствата "Под звездите - Варна 2010", организиран от Френския институт - София, Алианс франсез - Варна, издателство "Леге артис" и други. По време на краткия си престой Ерик-Еманюел Шмит присъства на прожекцията в зала 1 на Фестивалния и конгресен център на режисирания от него първи игрален филм "Одет Талмонд" (по негов сценарий), както и на премиерата на лятната сцена "Римски терми" на моноспектакъла на актьора Мариус Донкин по пиесата на Шмит "Г-н Ибрахим и цветята на Корана". На срещи с варненската общественост бе представено цялостното творчество на френския автор, както и последните две от издадените на български 10 книги на Шмит от издателство "Леге Артис" - романът "Одисей от Багдад" и сборникът с пиеси "Театър 1", включващ четирите пиеси: "Посетителят", "Енигматични вариации", "Развратникът" и "Хотел между тоя и оня свят". Няколко часа от своя престой г-н Шмит отдели за лични интервюта с журналисти, а ДУМА изразява благодарността си за неговото благоразположение да отговори на въпроси, интересуващи неговите читатели и зрители в българските театрални салони и кина.

- Г-н Шмит, това е първото ви посещение в България. Защо избрахте именно Варна?
- По-точно е да се каже, че не аз, а Варна избра мен - да гостувам на този световен форум на изкуствата "Под звездите Варна 2010", чийто инициатор е и актьорът Мариус Донкин. С него имаме творческо сътрудничество и приятелство - вече 15 години той играе в няколко мои пиеси, но сега за първи път ще го гледам на българска сцена.
- Успя ли да ви впечатли с нещо Варна?
- За съжаление нищо не видях от Варна в първите два дни - надявам се утре да видя повече... Но се радвам, че постоянно се срещах с хора - нещо, което е по-ценно за мен и ме интересува. В очите на тези хора видях, че има много плам, много емоции, а това ме зарежда.
- Какво е за вас България?
- Страна, към която, надявам се, още много пъти ще се връщам. Защото вече зная, че тук имам много читатели - благодарение на моите преводачи и издатели книгите ми се появяват на пазара по бързина, както в Германия и Италия. Някога, като студент в Париж през 80-те години на миналия век, България за мен бе само музика и гласове - в Парижката опера се възхищавах на гласовете на Николай Гяуров и Гена Димитрова. Имате изключителни хорове, които изпълняват и прекрасна старинна българска музика. От години знам, че моите пиеси са играни в България. От българи, живеещи във Франция, знам, че в България моите пиеси се радват на голяма зрителска аудитория. Казват ми, че непременно трябва да отида в България, че българите много обичат театъра и сега, когато дойдох тук, разбрах, че е така. Но чувам, че у вас ще бъдат затворени театри... Просто недоумявам - нима е възможно?! Това, което най-много ми харесва тук, е, че в България хората се осмеляват да живеят и говорят с емоцията, много емоции, има я и романтиката. А във Франция хората се страхуват - французите стават все повече герои на Уди Алън.
- Какъв се харесвате повече - да сте писател, да сте режисьор, да сте драматург?
- Мисля, че съм просто писател, който разказва истории под различна форма. Човек, който пише романи, пиеси, прави филми, разказва новели, но е един и същ. И още нещо: живея в невероятната страна - Франция, която винаги е позволявала на своите писатели да правят и кино. Има страни, които се срамуват от своите писатели, а аз съм щастлив, че живея в страна, която обича писателите си... Обичам да изучавам сложността на човешките взаимоотношения, да показвам какво е красивото, а не грозното в човешките същества, както и да създавам близост между нас - хората. На 11 години написах първия си роман - бях прочел всички книги, които баща ми притежаваше. Бях отчаян, че вече няма какво да прочета - взех една тетрадка и започнах да пиша. Един писател пише книгите, които му липсват да прочете. Но за съжаление и аз самият не мога да ги чета, след като съм ги написал. В началото на моята писателска кариера не ми вярваха - мислеха, че пише някой по-възрастен човек, който се крие зад мен. Смятам, че книгите дават големи възможности - една книга може да накара читателя наистина да заобича.
- А как избирате сюжетите?
- Не аз избирам моите сюжети, по-скоро те ме избират. Например, за да напиша сценария за филма "Одет Толмонд", тръгнах от истинско събитие - срещата ми с моя читателка от Германия. Във филма, на който бях и режисьор, наистина става дума за един писател и една читателка. Но филмът в никакъв случай не е автобиографичен - ако наистина аз бях този писател, щях да му направя по-приятен портрет. Що се отнася до пиесите, стремя се като драматург да бъда взискателен. Театърът развива въображението. Няколко пъти са ми предлагали роля на сцената в мои пиеси, но никога не можах да свикна с мисълта, че може и да съм актьор. Предпочитам историите ми да бъдат разказвани на сцената от други тела, от истински актьори, а не от мен. В театъра със сигурност най-вече ме интересува реакцията на публиката. Докато при романа не е така - не ми е необходима среща с читателите. За писането ми е необходим бележник, за да пиша, и лавандулов аромат, за да не се разконцентрирам... Както казва един мой персонаж - г-н Ибрахим, тайната на щастието е... да не бързаш!
- Защо казвате, че писането е лъжа?
- Не го казвам аз, а моите персонажи. Случва се в устата на моите герои да сложа много лоши думи за литературата, но това не значи, че не обичам литературата. Това, от което се интересувам, е човешката същност - да мога да сменям възраст, пол, да изследвам човечеството. Каквото и да правя - кино, театър или литература, става дума за човешкото у човека. Човешките същества, хората са тези, които могат да направят нещо повече от другите същества на планетата. Затова и манифестът на моята героиня (не в роман, а в текст за театър) - "розовата дама", е... любов докрай!
- Носител сте на една от най-престижните награди за литература - "Гонкур". Това радва ли ви?
- Разбира се, че ме радва много. Удостоен съм с още много награди във Франция и в други страни. Когато човек е известен, а във Франция аз съм много известен, няма нужда от тази награда. Но е много, много приятно. Когато си дете и растеш, си мислиш, че имаш право на всичко. После разбираш, че не всичко е така. Когато бях да 20 години, исках или да бъда Ален Делон (първия път, когато го срещнах, бях просто уплашен), или нищо. Веднъж моя приятелка ми каза - бъди такъв, какъвто си, не се опитвай да бъдеш някой друг. Оттогава следвам тази максима - да бъда себе си!
- Какво бихте пожелали на онези, които ви четат или гледат вашите пиеси и филми?
- С една дума: ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ! Продължавайте да четете и да живеете с моите персонажи в театъра и киното!
- Благодаря ви!