Критика
Изстраданите поетични изповеди на Ивайло Диманов
/ брой: 66
Като човек с изключително тънка наблюдателност, реактивна чувствителност и впечатляващ интелект, Ивайло Диманов се откроява със свой професионален поглед и маниер при художествено-естетическото отражение на заобикалящата ни действителност. В центъра на неспокойните му творчески търсения наред с интимния свят на нашия съвременник, попадат и дълбоките социално-психологически сътресения не само на отделната личност, но и на изпадналото в низост и падение общество. Затова и в немалко негови творби присъстват осъдително пороците, уродливостта, ненаситната алчност и недопустимата безпардонност на днешното ни антихуманно лицемерно съвремие. Тази позиция на автора почувствах и в най-новата му поетична творба "Колумбарий за птици и мъртви илюзии".
Латинската дума колумбарий буквално означава къщичка за гълъби, но така наричат и гробните камери, в които се поставят урни от тленните останки след кремация. Авторът, разбира се, съвсем целенасочено е назовал новата си поетична рожба така, за да ни отведе в света на своите негативни естетически обобщения, предизвикани от тоталния упадък на днешния ни безнадежден ден.
Още с първите стихове поетът ни подсказва минорния характер на художественото слово, в което ще потопи нашите преживявания. Образът на лиричния герой е мрачен, потискащ, притиснат от житейска безизходица:
Загърнат в студения шлифер на здрача,
окаян и тъжен самотник по пътя върви.
Той знае, че никъде никой не го и очаква
и надали някой за него изобщо скърби...
("В цъфналата ръж")
Четиристишие, в което смазващо ни грабват бездушието и нещастието, на които е обречен човекът в сегашното капиталистическо общество. Не по-малко тягостна атмосфера цари и в стихотворенията му "Анахроника", "Концерт за цигулка и мъртви илюзии", "Титаник" и други от същия цикъл.
В същото време авторът более и страда за изчезващите високи български добродетели, погребвани от недопустима арогантност и омраза. Отхвърля категорично необуздаемия политически и верски антагонизъм, погазването на човечността в стихотворението си "Друговерец". А във водещата си творба "Колумбарий", която неслучайно е и кръстник на стихосбирката, ни потапя в своето искрено съчувствие и горещо състрадание към съдбата на унизените, онеправданите, станали жертва на жестокото обезчовечаване на нашето време.
И докато в първия цикъл стиховете носят тъга и са просмукани от дълбоката болка и състрадание, породени от неспирните социални и човешки неправди, то във втория - "Ако всички думи...", е даден превес на естествените интимни преживелици. Сам авторът търси в любовта жадувания пристан за почивка и отмора. Поетът съзнателно се прекланя пред това велико човешко чувство, което стопля и дава криле за полет, връща живот на човека: "Обаждай се", "Август", "Жената от моите сънища", "Малката русалка", "Урок по география" и много други.
Но не трябва да се забравя, че този рядко надарен бард е преди всичко творец в социално-гражданската ни поезия. Може би най-красноречиво за това говори и съдържанието на третия му цикъл - "Вятър люлее треви...". Навсякъде творческото му умозрение шества със стих, китара и песен да се докосне до душевността на съвременния свят. За жалост навред го стряска безумието на кръвожадния жълт метал. Напразно нашият млад сънародник търси отдушник и спасение от безкомпромисния ад.
В Нотр Дам запява мюзеин,
Джокондата покриват с бурка.
Батаклан бе първият от всички кръгове на ада.
А в едно затънтено бистро в Париж,
с кръвта на бурята,
Елюар и Сартр пишат реквием за Свободата..."
("Боговете не играят флипер")
Такава задушна атмосфера дишат и стихотворенията му "Алелуя", "Принос към европейската поезия", "Суинг в Чикаго", "Потоп" и др. Тъжни са Ивайловите поетични изповеди, нажежени понякога до червено, но дано събудят заспалата гражданска съвест, подлагана цинично на срамна и чудовищна, измамна манипулация.