Мъдър човек, блестящ писател

За последен път видях Николай Хайтов месец преди смъртта му. Срещнахме се пред Полиграфическия комбинат "Димитър Благоев". Болестта - неговата представа за нещастието, го беше стопила, ала той не й се бе предал. Носеше в обикновен найлонов плик последния сноп от богатата си литературна жътва - "Гробът на Васил Левски". Страхопочитанието, което имах към него от първия ден на нашето познанство (1966), което бях запазил през годините, не ми позволи да го попитам нищо...  Разделихме се безмълвни. Той мина през подлеза за отсрещната спирка и изчезна с първия автобус.

Изчезна ли, казвам? Та аз и сега го виждам в гръб, виждам го как бавно слиза по стъпалата надолу. Пред очите ми е рядката му бяла коса, която се спуска от тила и покрива врата му, както никога по-рано. Питам се: Защо ли не си казахме нищо? Защо ли не се бе подстригал?... Питам се и чета разказа "Пролетна разходка", чета и чувам гласа му:

- Идва такова време, когато на човека не му се разговаря. Да разговаряш, ще рече да вярваш на думите, да си убеден в тяхната полезност. А за какво да разговаряш, когато вече си на осемдесет и пет... Кому какво да кажеш и кой какво да ти отвърне, че да ти олекне на душата? Ако човек по-често се запитва кое има смисъл да се каже и кое не, по света ще настъпи една "добра тишина"... - тези мисли са се въртели в главата на Николай Хайтов по време на сутрешната му разходка на 27 май 1974 година. Тях ще запише в Дневника, от Дневника - в Черновката - до Отливката на разказа "Пролетна разходка", за да ги четат и идните поколения.

"Обвесил крака на магарето, Динчо Кръстанов гледаше напред - вторачен, остарял, попрегърбен, с дебела сопа в ръката. Виден ловджия и кавгаджия беше тоя човек навремето, а сега - отмалял. Не разбрах позна ли ме, не ме ли позна, но все така вторачен пред себе си - подмина. Отиваше, изглежда, за дърва. Питах се дали ме е видял, или пък не е искал да приказва...

Отмина Динчо Кръстанов, а аз останах озадачен: - продължава разказа си писателят, - за какво ли си мислеше той сега? - И се провикнал подире му. Бай Костадин спрял магарето, поозърнал се и познал Събовчето. От разговорката им  цитирам малка част:

"... Пратил ми е хабер баджанакът Павли; чакал ме на гробищата. Ела, вика, стига си се инатил! Тука сме, вика, не един и двама... Идвай и ти, имаш един парцел до мене свободен... Гори сега фитилчето ми, чичов, и догори ли - хайде при баджанака Павли... Мойто кандило е вече на догаряне. Та ми вика той сега: "Динчо, идвай, много сме тука. Малкото сте вие - там... Остави ги жените да се надживяват. Жените живеят с орлите, а ти идвай!... И донеси една бъклица вино, да си отпием и отпеем."

- Ти, бай Динчо, на вятъра си приказваш. Ти си още млад. Я виж очите ти как светят и колко ти е червена кожата!

- Очите светят, ала май спря да ми расте косата на тила. Разбра ли? А спре ли косата на тила да расте - значи работата ти е свършена. Това от баща ми съм го чул..." 

На раздяла бай Динчо казва на разказвача:

- Хайде, сбогом! И ти желая косата ти отзад да расте и да не спре!

Знаел си е Николай Хайтов, че косата на тила му е спряла да расте, заради това не бе се подстригал!

.

В Дневника си (14 май 1962 г., София) е записал: "... У нас, в квартирата на ул. "Патриарх Евтимий", бояджийски безпорядък... Дойде ни на гости да донесе гъби за продан бай Тошо, дъновист, гъбар. Жени го помоли да й види ръката, а след това погледна и в моята и каза, че щял съм да живея осемдесет и една години." Не живя ли писателят осемдесет и две?!

Най-често срещите и разговорите ми с големия писател са били във или пред Полиграфическия комбинат - адреса на местоработата на машинописката му Надка Ненчовска и на редакцията на вестника, в който аз се трудех.

На 24 януари 2000 г. в късния следобед - денят е бил сив, снегът - разкалян, съм пресрещнал Николай Хайтов пред Комбината. Бил при Иван Гранитски да уточняват подробностите около предстоящото премиерно представяне на книгата "Диви разкази. Шумки от габър" от поредицата "Българска класика" на издателство "Захарий Стоянов". Поздравих го за случая най-сърдечно и му предадох специалните поздрави на Валентин Распутин (1937-2015), които му носех от Москва. Не скри радостта си, попита ме за Распутин, за какво сме си говорили с него през декември... Казах му, че Валентин Григориевич съжалява много, че Хайтов не е бил през май м. г. във Фераре, Италия, а името му било в списъка на лично поканените за участие в Международната писателска конференция. Срещнал друг български писател-дисидент, известен в Западна Европа. "От тебе научавам за такава покана. Не съм получавал покана... Нали знаеш: италианците канят, но американците нареждат..." - отговори ми Хайтов. (В този момент към нас се приближи "стар познат" на писателя - стар лесовъд или горски, ръкуваха се сърдечно и оня започна да го занимава с "Поема за Левски", която бил написал, но историците не я одобрявали... "Защо я даваш на историци? Дай я на литератори!..." - успокои го Хайтов.)

.

Четиридесет и пет години от своя живот Николай Хайтов посвети на литературния труд. Последните му десет години бяха години на борба с отродителите и майкопродавците. Плодовете на неговия изключителен талант го направиха дълбоко български и в същото време модерен европейски писател. Колкото и да е голяма скръбта ни по загубата му, онези, които го познаваха лично, са дваж по-горди с великия българин. Художествената му мисъл и духът му ще живеят вечно в книгите му. А допирът ни с тях ще облекчава болката и мъката по него.