Либия затъва по стъпките на Сирия

След 13 години прекъсване самолет на официалните израелски авиолинии „Ел Ал” кацна в Истанбул. Посолството на Израел в Турция съобщава в туитър, че „Ел Ал” ще изпълнява редовни полети заедно с официалните турски авиолинии, засега само карго. Това било възможност за постигане на „рекордни нива в търговията между двете страна”. За рекордните нива може и да е рано, но че е сериозен сигнал за възстановяване на нормални отношения, които бяха замразени години заради сериозни различия и конфликтни ситуации във връзка с т.н. палестински въпрос, няма съмнение. Щом се предприемат такива стъпки, значи има нещо различно. Вероятно раздвижване в пластовете на стратегиите, които поддържат многобройните играчи в Близкия изток и извън него. А турската външна политика винаги е имала поглед с предимство към региона, където влиянието и ролята на Израел никак не е за подценяване                 

Усеща се „драматична промяна на ситуацията в Близкия изток” пишe в. „Вашингтон пост”, но този път визират Либия. Страната, която не само е богата на нефт и газ, но има ключово географско разположение, което я прави важна в стратегиите на геополитическите играчи. „Ню Йорк Таймс” (NYT) писа тези дни, че от времената на Османската империя Турция не е имала „по-значима намеса в богатата на петрол Либия” и конкретизира тезата си с победата на признатото от ООН правителство на  Файез Сарадж в Триполи над Либийската национална армия (ЛНА), ръководена от 76-годишния ген. Халифа Хафтар. А правителстото на Сарадж е подкрепяно именно от Анкара. ЛНА е базирана в Източна Либия и вече година води боеве срещу правителството в Триполи за установяване на своя власт над цяла Либия. „Ню Йорк таймс“ уточнява, че “тази победа рязко променя съдбата на Сарадж и то благодарение на изпратените от Турция войници, безпилотни самолети и системи за противовъздушна отбрана”. Някои дори казват, че „Либия вече стана турска”. Ако емоциите, които преобладават в турската преса от това неочаквано развитие на събитията в Либия се оставят настрана, ще се избистри самата ситуация с отстъплението на ЛНА от столицата Триполи, която от една година е обсаждага та ген. Хафтар.На Запад наблюдателите са убедени, че обявената победа на Сарадж над ЛНА ще бъде използвана от Анкара за установяване на постоянно военно присъствие в Либия, което няма как да не „дрънка алармите в Кайро”. Защото зад ген. Хафтар са Египет, ОАЕ, Саудитска Арабия, Франция, Гърция, Сирия и Йордания и отстъплението му няма как да не буди безпокойство не само в Кайро. Освен от Турция, правителстото на националното съгласие  (ПНС) на Сарадж е подкрепяно и от Италия, което илюстрира, че ЕС отново е разделен в позициите си - този път за Либия. Доскоро ген. Хафтар, който има американски паспорт и е бил информатор на ЦРУ, както пише „Вашингтон пост”, имаше предимство във водената гражданска война в Либия и контролираше източна и южна Либия. Имаше и най-големите петролни съоръжения в страната. Той успя през януари да превземе ключовия крайбрежен град Сирт и да базира войските си пред Триполи. В същото време Сарадж подписа споразумение с Турция, което й предоставя достъп до газови находища в Средиземно море. Условието е да се подкрепи военната мощ на Сарадж и това вече е факт. Неговата армия или армията на ПНС превзе важната база Ал Уатия, което не само укрепва бойния дух, но и осигурява възможност за ново настъпление. Този път към Тархун, база на ген. Хафтар в Западна Либия. Несъмнено ген. Хафтар наистина преживява най-тежкия удар от 6 години. Но тази криза едва ли ще приключи скоро, защото външните сили не са си казали последната дума, въпреки объркването сред някои от тях след оттеглянето на ген. Хафтар от фронтовата линия при Триполи. 

В тази обстановка особено важно е какъв шах играят САЩ и Русия, двете големи сили, конфронтиращи се по цял свят и по всеки повод сили. В Анкара  повечето наблюдатели са убедени, че „САЩ играят двойна игра в Либия”. Обикновено това са мнения на пенсионирани генерали или висши чиновници, които не са в активната политика. Това е практика, позната на международната сцена, защото по този начин могат да се казват неща, които официално няма как да се довеждат до знанието на заинтересовани страни и граждани. Смята се, че до този момент Вашингтон не е показал ясно отношение за последните събития в Либия. Разговарят със Сарадж в Триполи, но и с ген. Хафтар и не признават открито кого предпочитат. Може и да не са сигурни кой ще е крайния победител. Ако имат решение, не го обявяват, а водят задкулисни разговори. Но едва ли ще се отклонят от

политика да не допуснат вилянието на Русия,

този път в Либия. Защото Русия заедно с Турция е основен играч на този терен и ако двете се конфронтират в Либия, това по всяка вероятност ще е в полза на САЩ. На 23 май Ердоган е разговарял по телефон с президента Тръмп и то точно за Либия и Сирия. Тези две страни  стоят като скачени съдове. От Сирия Анкара изтегли част от радикални бойци, които на либийска територия воюват на страната на Триполи т.е. подкрепят Сарадж. А Турция, както и  Русия имат за цел не само нефтените кладенци, но и участие във възстановителното строителство в страната, както и достъп до военни бази. Това би осигурило роля в Средиземно море и Африка, което е стремеж и на другите външни сили участващи в либийските битки за надмощие и власт. Според „Вашингтон пост” съдбата на ген. Хафтар след нанесения удар зависи преди всичко от реакциите на Русия и ОАЕ, които не би трябвало да са във възторг от нарастващото влияние на Анкара в Либия. От подкрепяната от тях ЛНА се чуват гласове, че се „готви най-голямата въздушна кампания в историята на Либия” и за хази цел явно се разчита на руски самолети, предимно МИГ-ове. Според западни медии наистина 8  руски военно-транспортни  самолети са пристигнали в Либия,  но за да приберат бойците от частната армия „Вагнер”, които са воювали на страната на ген.Хафтар. Едва ли без добро заплащане. Турската Анадолска агенция пише, че „Вагнер” е собственост на Евгени Пригожин, известен като „Шефа”, ръководил преди това кухнята на Кремъл. Всъщност Русия никога не е признавала официално участие на свои сили в бойни действия на територията на Либия.

В съшото време Москва не успя да скрие разочарованието си от отказа на ген. Хафтар да подпише споразумение в Москва за примирие между враждуващите либийски сили - ген. Хафтар отказа буквално в последния момент. Впрочем, нямаше резултат и от проведените в Берлин по инициатива на Меркел преговори със същата цел. Воюващите страни останаха в различни стаи и без решение за изход от надигащоно се напрежение в страната. Прави впечатление, че Москва подкрепи призивите за прекратяване на огъня и за политическо уреждане под егидата на ООН на ситуацията в Либия. Призиви, които отправи и Турция. Това би дало възможност да се избегне конфронтацията между Москва и Анкара по темата. Казват, че Анкара е „станала по-агресивна”, защото ОАЕ не само не са прекратили подкрепата си за ген. Хафтар, но и са разширили обема на военните доставки за него. Ако наистина „Турция е обърнала бързо хода на войната в Либия”, това би обяснило и защо подкрепящите доскоро ген Хафтар племена от Южна Либия са побързали да се обърнат към Сарадж и да водят преговори с неговото ПНС. Казват, че вождовете на тези племена и без това не са успели да преглътнат амбициите на ген. Хафтар за пълна власт на негово военно правителство над цяла  Либия. Множат се и информациите, че външните му

съюзници търсят алтернатива на генерала,

защото е „непоследователен в действията“. Но тъй като и за Либия се води т.н. хибридна война, не е ясно доколко подкрепата на дадена инициатива, например на Агила Салех, председател на парламента на Либия /подкрепящ ген. Хафтар/ може да се счита за алтернатива. Дори и да е по линия на Москва.

Известно е, че НАТО застана на страната на Сарадж, а генералният секретар Йенс Столтенберг  потвърди тази позиция. Но допълни, че гласуваното от ООН оръжейно ембарго за Либия задължава всички страни да се съобразяват с него. Това означава, че и Турция не би трябвало да изпраща повече военни доставки за ПНС в Триполи. А това би лишило Сарадж от предимство, казват в Анкара. Надяват се „това предизвикателство, плод на договорки” да не се отрази негативно на страната. Но със сигурност Ердоган ще отбележи точка момент на спадащо доверие към неговата партия.

Събитията в Либия няма как да бъдат отделени от случващото се в Сирия. Без съмнение това засяга целия Близък изток. Турция има свои военни части в Сирия и играе ключова роля в процесите за намиране на изход от дълголетната гражданска война в страната на Асад. Но трънчето в турската пета са събитията около сирийските кюрди с техните организации PYD  и YPG, обявени от Анкара за терористични, защото са пряко свързани с турската кюрдса партия ПКК. През последните дни САЩ направиха няколко стъпки в Сирия, които засягат Анкара и дейността на PYD/ПКК. Вашингтон успя да накара да седнат на една маса врагове като PYD/ПКК  и Сирийски национален кюрдски съвет (ENKS), който стои близо до Иракски Кюрдистан. На практика тези организации постигнаха споразумение за обединение и то де-факто е между терористични и легитимни организации, което тревожи Анкара. Знае се, че на изток от река Ефрат, включително Мембидж, има около 60 000 въоръжени бойци  на PYD/ПКК, които обединени с ENKS може да представляват в недалечно бъдеще първа брънка от бъдещо  обединение на Северна Сирия с Иракски Кюрдистан (Северен Ирак), пишат в турската столица. Там се припомня, че и без това „те имат в джоба си референдума от 2017 г”, когато бе гласувано за независим Иракски Кюрдистан. Днес турската тревога в това отношение е свързана с възможността тази договорка между PYD/ПКК с ENKS за бъдещо устройство на Сирия да е всъщност стъпка за постепенно обединение  на всички кюрди. Затова се казва, че така се постига и легализиране на PYD/ПКК, което ще доведе и до приемане на ново име за силите, представляващи кюрдите в тези територии. Опасенията са, че един „Съюз на сирийските кюрдски общности” ще се отрази негативно на самата Турция. Примерът с името на „Сирийски демократични сили”, организация на араби в Сирия, които воюват срещу Асад е красноречив. Според Анкара това е опасно и е „крачка, която засяга географската цялост на Турция”. Обединяването на Северен Ирак (Иракски Кюрдистан) със Северна Сирия чрез разпад на Ирак и Сирия е кошмарен сън не  само на Ердоган. Затова са и призивите за взимане на мерки. Мотивът е, че не бива да се дава шанс на терористични организации да набират сили, защото могат да пренесат дейността си на турска територия в полза на ПКК.

В такава ситуация се търси опора и чрез договорки с Москва. Особено когато са в ход общи патрули по магистрала М4 в Сирия, което е следствие от постигнати на 5 март договорки с Путин. Те дадоха възможност и 300 000 бежанци да се завърнат по домовете си в Сирия – и то в период, когато

„САЩ целят превръщането на Идлиб в един малък Афганистан”,

казват някои в Анкара. Там дават за пример прехвърлянето с помощта на американски сили на структури на „Ислямска държава” (ИД) от южна Сирия в Идлиб. Може и да са убити лидерите на ИД, но съществуват Ал-Нусра / бивши Ал-Кайда/ и  Хайет Тахрир Ел-Шам, които имат подкрепата на Вашингтон. Според турски наблюдатели с американска помощ бойци на ИД от болници на юг от Ефрат са прехвърляни в Идлиб и Ирак. Тези терористи явно могат да бъдат използвани по всяко време и повод от страна на САЩ срещу „която държава си искат”. Един вид тези радикални организации могат да се използват като „английски ключ”. Това е причината, която кара представителят на САЩ за Близкия изток, Джефри Джеймс, да не казва нищо за случващото се на изток от Ефрат, но в същото време да твърди, че „САЩ подкрепят Турция в Идлиб”. 

Разбира се, че руски и турски военни части съвместно патрулират по М4, но все още не е влязла в сила договорка за исканата от Турция зона за сигурност на север и юг от тази магистрала. А на терен са радикалите от „Хайет Тахрир Ал-Шам“, „Хураседин“, Тюркистан ислям партиси и други, които всъщност са чужди тероростични организации, дошли извън Сирия. Те не само не напускат Сирия   , но и подстрекават местното население към враждебни действия, които пречат на съвместните патрули. Редица анализатори в Анкара са на мнение, че САЩ подкрепят такива организации, за да не допуснат Русия да има главната роля в Сирия.

Това е и цел, която се споделя от Израел. Слаба и разделена Сирия е далеч по-полезна за интересите на тези две страни.

САЩ са направили още една стъпка, която отдалечава изхода от водената повече от 7 години гражданска война. Създадена е охранителна част около сирийските петролни полета при Хасеке и Деирзор, в която участват араби и радикални групировки. Заедно с PYD/ПКК те са в състояние да поддържат достатъчно голяма  сила срещу Дамаск или други държави в региона. Явно ще има и други ходове на участници в битките за единна Сирия.

Русия определено се стреми да поддържа контакти, както с Израел, така и с воюващи на територията на Сирия групировки. Каквото и да се говори, контактите с Вашингтон в това отношение никога не са прекъсвали. А какви ходове ще предприеме Анкара, определено си заслужава вниманието. Засега там се радват на успех в Либия. ЕС има други проблеми. Ние също.