Интелектуален феномен

В академичната "История на българската литература 1878-1944" (1990) проф. Светлозар Игов пише за Гео Милев, че неговата ярка и многостранна творческа личност превръща присъствието му в епоха на най-новаторски хоризонти за цялата българска култура.

"Еднакво енергичен като поет и преводач, като редактор, критик и публицист, като театрален режисьор, художник и оформител, като автор на литература за деца и обществен деятел, Гео Милев е наистина най-значимата след Пенчо Славейков творческа личност в българската литература, чието място се измерва не само с художественото слово, но и с критическата му програма и с цялостното му културно присъствие - творчески подвиг, неповторен с този блясък сетне от никого. - твърди проф. Игов. - Хора като Гео Милев - по справедливата реплика на Антон Страшимиров - наистина "се раждат на сто години един път". А според проф. Здравко Петров (1928-2000) "Гео Милев е преди всичко интелектуален феномен, отколкото артистична реализация". Поетът не само преодоля, но и премина през авангардизма на европейското изкуство!

Син на учителя Мильо Касабов, юношата Гео се проявява като даровит художник и поет - редактира ръкописни вестници, рисува злъчни карикатури на дългоносия монарх. На 16 години започва да следва романска филология в Софийския университет; година по-късно - в Лайпциг слуша лекции по философия, литература и театрално изкуство. През  1913 г. в списание "Листопад" публикува "Литературно-художествени писма от Германия", година по-късно в сп. "Звено" - статията манифест "Модерната поезия", в която срещаме понятията "модерна душа", "интуиция" и "метафизика". А в стихосбирката "Жестокият пръстен" (1920) можем да прочетем няколко ярко изразителни творби на модерната ни поезия.

Мобилизиран по време на Първата световна война, старши подофицер Гео Милев е изпратен в 34-и троянски полк. На 29 април 1917 г. позицията на разузнавачите е подложена на жесток артилерийски обстрел от англичани и италианци. Тежко ранен в главата край Дойран, опериран е в Германия, но остава с едно око. Другото, "синьото стъклено око на поета", бе намерено много по-късно в помийните ями край квартал Илиянци. Как и защо се е стигнало до този трагичен край?

След "Грозни прози", създадени под влияние на немския експресионизъм, Гео Милев поема пътя на социалната и революционна ориентация. Решаващ фактор за поврата му е избухналото и жестоко потушено въстание през септември 1923 година. В уводната статия на брой 1 на списание "Пламък" от 15 януари 1924 г. Съдбата на списанието и на неговия издател е показателна за действията на диктаторите.  

В статията "Полицейска критика", която препечатваме от книжка 7-8 (септември-октомври 1924), Гео Милев е безкомпромисен. Социално отзивчив, с експресивно-задъхана фраза поетът е и в "Краят на интелигенцията", "Левичарството фраза ли е", "Фашизмът", "Театрална есен", "Театрални опити", "Театъра на неспособните", "Шахатуни", "Нарстуд", "Толстой", "Антология болгарской поэзии", Лорд Байрон", "Макбет", "Парадокси", "Руската поезия вчера, днес и утре", "Анатол Франс", "В. И. Ленин", "Изложбата на Ана Балсамаджиева" 

След брой 11 от януари 1925 г. списание "Пламък" е забранено. А поемата "Септември" (в отделно издание) е конфискувана. Авторът й Гео Милев е призован на съд. На 14 май е осъден по Закона за защита на държавата на "една година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лева и лишаване от граждански и политически права за две години". Той иска да обжалва присъдата пред Апелативния съд, но още на 15 май е извикан за "справка" в полицията, за да не се върне у дома и да остане "без гроб в своята собствена родина" (Л. Стоянов). "Изчезнал безследно" в нощите на белия терор след кървавия април 1925-та...  

Полицейска критика

(По случай конфискуването на "Пламъкъ")

Гео Милев 

Читателите знаят факта: няколко дена след излизането на 6-та книжка, от градоначалството се дава заповед по всички софийски участъци да се конфискува от всички будки и книжарници 6-та книжка на "Пламък". Същевременно един полицейски пост е поставен в администрацията на списанието. След няколко часа стражари с кола откарват в ІV полицейски участък всички налични в администрацията книги от списанието и от Библиотека "Пламък". Никакво писмо. Никакви обяснения. По чия заповед? По каква причина? Това не ни се каза нито в Градоначалството, нито в Обществената безопасност. Списанието е конфискувано и в провинцията. Може би като резултат от нашия протест до прокурора - след две-три недели ни се повърнаха от участъка книгите от Библиотеката и от списанието - от 1-ва до 5-та, като остана конфискувана само 6-та книжка.

Това е фактът. Той не ни учудва. Той е само симптоматичен за времето, в което живеем - време на изключителни закони и изключителна реакция. Забранено е -

да се говори

да се мисли

да се пише

да се чете

а най-сетне и

д а  с е  ж и в е е.

И хладнокръвно се посяга върху човешкия живот. Нямат право да живеят ония, които говорят не това, което говори напр. г-н генерал Русев; или ония, които мислят не така, както мисли напр. г-н министър-председателя; или ония, които пишат не така, както пише напр. г-н проф. Н. Милев; или ония най-сетне, които четат и нещо друго, освен в. "Свободна реч", Демократически сговор", "Слово", "Мир" и сп. "Златорог"... Черното слънце на 9 юни, което изгря в името на разни хубави работи, като свободата, конституцията, потъпканите граждански права, социалната правда, културата и народното преуспяване, припече твърде силно над главата на народа. В името на "мира" и тишината" правителството обяви за недопустими в политическия живот средствата на насилието - и инсценира масово септемврийско клане; обяви след това за допустима само "борбата на идеите" - и създаде закон за преследване на "идеите", закон който забранява всяко мислене - фамозния Закон за защита на... (какъв цинизъм!) - на държавата"! Правителството иска народа д а  н е  м и с л и: защото такова е понятието за  н а р о д  у днешните висококултурни управители на България;  народ значи  с т а д о, което не мисли - заради него мислят неговите управители. "Началство лучше знает!" - тоя фелдфебелски принцип от средата на 18. век извиква днес смях. Ний не вярваме, че "началството", нито пък градоначалството знае всичко най-добре и че може да изрича критическа присъда над литературните произведения. Ний не признаваме нито дори възможността да съществува  п о л и ц е й с к а  к р и т и к а. И не само ний, не само "Пламък", но целият български народ не признава правото на началството "всичко да знае". Н а р о д ъ т  м и с л и! Въпреки пламенното желание на тоя или оня  д а  н е  м и с л и.  И това е велик момент, на който сме съвременници: п р о б у ж д а н е т о   на  н а р о д а, неговата еволюция от "стадо" до  н а р о д. - Глупци! Още не са измислени средства, с които да може да се унищожи народ. Още по-малко народ, който  м и с л и. Още по-малко  д н е с, когато всички народи в света узряват да бъдат сами господари на съдбата си, без да я поверяват в ръцете на други - "избрани" или натрапили се чрез насилие - господари. Това е дълбокият смисъл на колосалната криза, която преживява днешният свят. Слепец, който не вижда това; дваж по слепец всеки авантюрист, въобразяващ си, че може да наложи своята воля на един народ, който започва да мисли. Мисълта не търпи господари, а още по-малко тирани. Знаменити тирани на миналото - князе, херцози, дукове, царе - въпреки всичката своя свирепост във времена, когато народът е бил още "стадо", не са успявали да задушат безшумната, но огромна вълна на недоволството около себе си - и краят им е бил печален. Още по-малко е възможно това днес, когато отделната личност умира обсадена от крепост без провизии...

Конфискува се 6-та книжка на "Пламък". Може да се конфискува и настоящата 7-8-ма книжка. Може "Пламък" да бъде спрян. Може да не съществува списание "Пламък". Но няма в света пожарна команда, която да може да угаси пламъка на мисълта. 

Ний не протестираме против конфискуването на "Пламък". Ний мълчим. ("Мълчанието е убежище на мисълта"). Днешната  л и т е р а т у р н а редакция казва на читателите абонати своя необходим императив:

"М и с л е т е  и  ч е т е т е  т а й н о!"

Така зрее  л и т е р а т у р н а т а ... "к о н с п и р а ц и я". Но ний няма да се съгласим с присъдата на полицейската критика, която ни кара да пишем това, което нито мислим, нито чувстваме: да пишем, че народът е щастлив, когато лежи повален в кърви, да пеем за аромата на розите и за песните на птичките, когато до нас долита само вонята на гниещи полузаровени трупове, писъци на гладни деца и майки в черно...

Защото: 

Ний знаем, че само възторзите и болките на народа са истинската кърма на отделния и неговия дух; и затова - презираме идеалите на шепа охолници, които се чудят как да запълнят празнотата си, как да пропилеят излишното си време от 24 часа всекидневно.

И ний ще повторим това, което заявихме като kredo още в 1-ва книжка на "Пламък":

Щ е  о с т а н е м  т а м  д е т о  е  н а р о д а! 

За да останем верни на мисълта и съвестта си. И да останем истински  р о д о л ю б ц и, а не "родолюбци" като ония алчни тартюфи, които с разпалени жестове призовават всеки час образа на България, а в мрака на нощта клаха и колят българския народ.

                                                                   П л а м ъ к ъ