Демонтажът на финландската социална държава

    През последните две десетилетия Финландия преживя големи социално-икономически промени, които силно ерозираха основите на нейния модел на социална държава. След дерегулирането на финансовите пазари през 80-те години страната бе обхваната в началото на 90-те години, подобно на Швеция, от драматична икономическа криза, дължаща се на финансовите спекулации с недвижимости и акции и на срива в износа преди всичко за разпадналия се Съветски съюз. За периода 1991-1993 г. брутният вътрешен продукт (БВП) на страната се понижи с над 13% и успя да възвърне предкризисното си ниво едва през 1997 г.
    За спасяването на банковата и финансовата система Финландия трябваше спешно да осигури средства от порядъка на милиарди евро. Много банки бяха затворени или временно одържавени, основана бе т.нар. лоша банка за ликвидиране на голямото количество обезценени ценни книжа. Дори още през 2007 г. бяха заделени по 7% от БВП, за да се овладеят последиците от тази криза.
    През този период безработицата нарасна драматично и в дадени моменти достигна 20%. Противодейстието на кризата във финасовата сфера и нарастващите социални разходи предизвикаха драстичен дефицит в бюджета. Държавният дълг нарасна от 15-16% през 80-те години до около 60% от БВП в средата на 90-те години. Финландските правителства реагираха на събитията със сурови мерки, непознати досега в страната. Много обществени предприятия бяха приватизирани, а социалните ангажименти на държавата силно орязани. Едновременно с това се започна провеждането на реформа в данъчното облагане на производствените предприятия и собствениците на имущество, която завърши през следващото десетилетие с премахване на данъка за наследствата и имуществото.
    Впоследствие завърши и преструктурирането на икономиката, зад което застана преди всичко електро- и комуникационната промишленост начело с "Нокиа". Като водещ производител на мобилни телефони и флагман на финландската икономика след последвалото икономическо чудо с оборот от 60 милиарда евро тя превъзхожда значително дори 45-те милиарда на държавния бюджет. Съвземането на финландската икономика се дължи преди всичко на стриктното й ориентиране към експорта: ако износът на стоки и услуги през 80-те години възлизаше на до 29%, то след встъпването в новото хилядолетие той нарасна на над 40%, за да отбележи през 2008 г. своя максимум. В замяна на това вътрешният пазар остана все повече извън полезрението на икономиката.
    Това развитие започна с познатата от много капиталистически метрополии тенденция за акумулация на капитал чрез механизмите на финасовите пазари. Структурната безработица остана висока. Акцентите на дневния ред на различните финландски правителства от последните 15 години бяха: (умерено) дерегулиране на трудовите пазари, ограничаване на социално-осигурителните ангажименти на държавата, понижение на данъците за предприятията и за притежателите на имущество и състояния.
    Пенсионната система, например, бе основно "реформирана" от левоцентристкото правителство на социалдемократа Липонен, което фактически доведе до съкращение на доходите на пенсионерите. Възрастта за пенсиониране беше повишена, а размерът на пенсията - обвързан с годините на напускане на работата - и само тези, който работят до 68 години, получават пълна пенсия. От 2009 г. бе въведено и т.нар. коригиращо съотношение, което привърза пенсията към продължителността на живота на населението.
    "Икономическото чудо" на финландското възстановяване след срива в началото на 90-те години беше съпроводено от висока структурна и масова безработица, поляризация на доходите, трайно обедняване и фрагментиране на наемния труд.
    Броят на работещите в периода 1991 и 2000 г. спадна с близо процент. Особено чувствителен бе спадът през годините на кризата 1991-1994 г., по време на която заетостта намаля с 21%. През следващото десетилетие се отбеляза незначително покачване с 0,4%. Реалните заплати нараснаха през 90-те години само с 0,6%. Но и през следващото десетилетие увеличението на заплатите остана ниско - едва 1,8 на сто.
    През 1994 г. безработицата достигна почти 15% - най-високата стойност дотогава. В периода 2001-2010 г. тя макар и да намаля, се установи трайно на около 8-9%. През 2009 г. особено засегнати се окозаха младите хора - 21,6% от до 24-годишните са без работа. Оформи се и високо ниво на трайна безработица от над 20 на сто.
    През 90-те години индексът на заплатите, т.е. частта им от БВП, забележимо спадна на 66,5%, след като средната й стойност през 80-те години беше 71,7%. Тази тенденция се запази и през новото хилядолетие. От 2001 до 2010 г. тя допълнително се понижи на 63 на сто.
    И броят на бедните и във Финландия постоянно се увеличава. Делът от населението, което разполага с по-малко от 60% от средния за страната доход, нарасна от 7,9% в началото на 90-те години на 13,3% за 2009 г. За 2009 г. засегнати от бедност са 690 000 финландци.
    От началото на 90-те години доходите на горните 10% от домакинствата нараснаха осезаемо от 18% на 23%. В замяна на това стойността на тези със средни доходи се сви с 4% до 42%. И докато приходите на горните 10% от средата на 90-те години до 2000 г. нараснаха с 4,6%, при най-долните 20% увеличението беше само 1,6%, а за средното ниво - 2,5 на сто.
    В международен мащаб Финландия се намира по отношение на неравенството на доходите под средното европейско и OИСР-ниво (Организация за икономическо сътрудничество и развитие). Но едно изследване на организацията показва, че поляризацията в това отношение за Финландия нараства по-бързо от която и да е друга страна от OИСР.
    Голямата криза от 2008 г., продължаваща и до днес, рязко сложи край на "финландското икономическо чудо". БВП се срина с над 8%, като подобен масивен спад в икономическия растеж е отбелязан за последен път през 1918 г., но тогава бушуваше гражданската война във Финландия. Катастрофалният спад на БВП се обяснява с големия дял на износа, чиито основни продукти са твърде чувствителни към промени в конюнктурата: 2/3 от тях се падат на хартиената промишленост, на производството на суровини и на електроиндустрията. Параметриите на експорта паднаха и заради спад в търговията с Русия. Резултатът от всичко това е отново нарастваща безработица и социална сегрегация.
    Резултатите от парламентарните избори и успехите на деснопопулистката партия "Истинските финландци" (която се изравни със социалдемократите, получили най-ниския резултат в историята си) и влезе в парламента с 19%, трябва да се разглеждат през призмата на описаната по-горе социално-икономическа реалност. При това изборният им успех може да се нарече и "исторически", защото той взриви една утвърдена политическа практика, която бе доминирана от 3 водещи формации: аграрно-либералния център, консерваторите и социалдемократите. Те редовно получаваха на избори своите около 20%, след което най-силната от тройката и следващата я партия заедно с няколко от по-малките формации образуваха правителство, а третата по резултат оставаше традиционно в опозиция. Но този модел на "консенсусна демокрация" приключи с появата на ултрадесните популисти.
    Партията на "Истинските финландци" печели от нарастващата социална несигурност в страната, от увеличаващите се страхове на населението от социално маргинализиране и пропадане, както и от всеобщото недоверие към етаблираните политици. Липсата на увличаща масите концепция у социалдемократите и в консервативните партии допринесе до голяма степен за това, една изпълнена с враждебност политическа платформа, която предлага да спаси социалната държава чрез социално-расистка изолация, да срещне толкова голяма подкрепа във Финландия. Серия от скандали през последните години около партийни дарения допълнително увеличи недоверието към досегашните партии. Става въпрос за афери с неясни фондации за много пари. Най-силно засегната беше Центристката партия на бившия премиер Мари Кивиниеми, но и социалдемократите, и консерваторите пострадаха покрай тях.
    И финландският Ляв съюз, който с 8,1% също получи най-ниския резултат в историята си, остава в дефензива при тези условия на възход на ултрадесните. Не само заради обществената маргинализация, на която левите традиционно са подложени, но и заради тенденциите към одесняване на политическата сцена, които силно усложняват политическото й поведение.
А изместилата се в центъра социалдемокрация отдавна е оставила зад себе си апогея на своето обществено-политическо влияние. Дори някои анализатори смятат, че в името на типичния за този род формации прагматизъм и желанието за участие във властта, те дори може да влязат в коалиция с консервативни партии.