Слонокамилите

"Едно несправедливо общество причинява и определя престъпленията; една агресивна социална структура, която е несправедлива, трябва да поражда социална дезинтеграция."

Едуард Бонд (1815-1898), английски библиотекар и палеограф (изследовател на древните и средновековните писмени паметници)

4 юли 1967 година. На тази знаменателна дата, съвпадаща с националния празник на Съединените американски щати - Деня на независимостта, тогавашният президент Линдън Джонсън подписва в Белия дом Закона за правата на информираност, одобрен преди това от американския Конгрес. По време на церемонията по влизането в сила на акта стопанинът на Овалния кабинет заявява: "Правото на информираност е толкова важно, че само съображения за националната сигурност, а не желанието на обществени служители или на частни лица, може да се взимат предвид при решаването на въпроса кога това право следва да бъде ограничавано".

Но понеже на присъстващите на пресконференцията представители на четвъртата власт беше много добре известно, че любимият трик на политиците е: "Не ме гледай какво правя, слушай ме какво говоря!", то един от журналистите решава веднага да подложи на изпитание президента доколко той самият е ангажиран със същината на закона. Затова и в мига, в който Линдън Джонсън завършва словото си, репортерът иска копие от оригинала на словото. Ето как в житейската действителност новопридобитото от американските граждани право е подложено на изпитание в мига на подписването на закона.

Желанието е категорично отклонено от Линдън Джонсън със смразяващ тон. Правилно - този ход е цяла провокация от страна на журналиста! Как не му е ясна разликата между това законодателната власт в Конгреса и президентът да си рисуват благоприятен облик в публичното пространство от една страна, и реалната политика, от друга страна?!

Половин век след описаното събитие във Вашингтон, ситуацията в България по отношение на достъпа до информация не е принципно различна. Дългогодишният опит на Асоциацията за борба против корупцията в България (АБКБ) убедително подкрепя това твърдение.

Обнародван за първи път в бр. 55 от 7 юли 2000 г. на Държавен вестник, изменян и допълван 11 пъти, Законът за достъп до обществена информация, формално погледнато, е в пълно съзвучие с основния закон на Република България, чл. 41, ал. 1: "Всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала".

Горният текст на пръв поглед е изцяло позитивен относно правата както на отделни граждани, така и на неправителствени организации, да боравят с информация двупосочно - да получават и да я разпространяват. Но се оказва, че именно този член 41 от Конституцията е устроен върху притчата за "доброто и лошото ченге". Понеже се появява след "добрата" алинея 1, "лошата" алинея 2 гласи: "Гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна или защитена от закона тайна или не засяга чужди права".

Ето че е поставена мината срещу правото на гражданите да контролират как лицата, на които те са делегирали (обратимо!) властови пълномощия, изразходват публичните финансови средства. Тази мина не е от вида на обикновените противопехотни или противотанкови фугаси, които гръмват и поразяват само един обект. Мината, заложена в член 41, ал. 2, е от вида "колкото-пъти-трябва-толкова пъти-избухвам". Така е скопено правото на суверена да контролира българския (псевдо)елит. Просто казано, ситуацията е следната. В Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) има член 37, който описва хипотезите, когато може да бъде отказан достъпът. Неговата алинея 2 включва хипотезата за отказ, когато "достъпът засяга интересите на трето лице и няма негово изрично писмено съгласие за предоставяне на исканата обществена информация, освен в случаите на надделяващ обществен интерес".

Как на практика посредством горната правна норма българският (псевдо)елит, без да получи червен картон (засега!), спъва българското гражданство, за да не би профанният плебс да успее да се дипломира в университета на живота?

Действа се по модерното правило "3 в 1", като се запраща по дяволите идеята на френския просветител и социолог Шарл Луи дьо Секонда Монтескьо (1689-1755) за разпределението на трите власти: законодателната, изпълнителната и съдебната. Правилото "3 в 1" тук, на българска територия, е осъществено по следната схема. Законодателите в Народното събрание приеха най-важния текст за прикриване на източването на публичния финансов ресурс в полза на (псевдо)елита - чл. 37, ал. 2 от ЗДОИ. 

Изпълнителната власт осигурява провеждането на обществени поръчки по неимоверно раздути спрямо реалните пазарни цени, с приети и одобрени оферти от "правилните" фирми. После на някой гражданин или на някоя НПО, невъзпитани в лоното на правата вяра, че управлението на държавата е "царско умение", както още Платон е поучавал, им хрумва да си пъхат гагата където не им е работа и искат да бъдат запознати, на основание на Закона за достъп до обществена информация, с пълните подробности от счетоводно-сметководните книжа на конкретна тръжна процедура за възлагане на обществена поръчка. Поръчка, заплатена, естествено, с публичен ресурс. Тогава гагата на наглеца моменталически бива клъцната така, както Бойко би клъцнал някоя лента при откриването на нов обект. 

За да не остане дори и само един читател с впечатление, че гореизложеното са параноични видения, минавам към конкретиката от дейността на Асоциацията за борба против корупцията в България. Един от многото случаи на "бронирана" информация срещу попълзновенията на суверена в лицето на АБКБ за достъп до нея беше отговорът на тогавашния заместник-кмет на Столичната община Дончо Барбалов на официално питане след получен от "вътрешен човек" сигнал за нарушение на режима за използване на служебните мобилни телефони от служители на Столичната община, както и за нормативния документ за режима за предоставяне на служебни автомобили, собственост на СО.

В отговора на зам.-кмета Барбалов пролича перфектното жонглиране със Закона за достъп до обществена информаци. Отказът за предоставянето й беше обоснован, разбира се, именно на чл. 37, ал. 2, понеже "третата страна" - частните фирми, изпълнители на услугите, "не желаели да бъде предоставена информация относно сключените от тях договори със СО". На асоциацията беше показан среден пръст и по искането й за информация как биват изразходвани всички онези наеми от общинска собственост, която, в качеството си на публична, в никакъв случай не принадлежи на който и да е столичен чиновник поотделно, както и на всички като интегрално цяло.

С високо вдигнат гард директорът на Агенция "Митници" парира опитите на АБКБ да научи цените на декларираните за внос от страна на фирма стоки и материали, които представляват изпълнение на обществена поръчка за представително и теренно облекло за всички служители на държавните горски предприятия в България. Защо ли? Понеже ако асоциацията научи изходните (със сигурност ниски!) цени, по които са закупени вносните стоки, то като ги извади от цените, по които фирмата после ги е продала на държавата, веднага става ясна високата, по-точно колосалната, печалба в пъти спрямо покупната цена. После може да замирише и на обвинителен акт срещу държавните служители, прозяпали (уж!) ощетяването на държавния бюджет. Което би било напълно справедливо действие спрямо слонокамилите (индивиди, мудни и тромави като слонове и с интелект като камили).

Но не би (засега!). По-нататъшното развитие на подобни шекспирови драми, свързани с будалкането на суверена посредством настоящия ЗДОИ, зависи изцяло от този, когото (псевдо)елитът смята за лапнишаран. По тази причина суверенът повече от два месеца протестира по улици и площади и вика "Оставка!". 

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България