Празнични светлини и сенки

Отива си 2014-та. Някои ще кажат, "жалко". Други, "добре, че отмина". А за всички, все пак, това бе част от живота ни. При това в измерението на отреденото ни време - съвсем немалка. Така че за преживяното в този период едва ли трябва да съжаляваме. Случило се е добро и лошо, имало е разочарования, но и радости и надежди. И едно е сигурно - станалото през отминалите дванадесет месеца никога няма да се върне. То се е стопило безвъзвратно и се е превърнало в минало, което някои ще искат бързо да забравят, но мнозина и ще му отредят важно място в своя живот.
В еуфорията на новогодишната нощ, сред кристалния (и не само) звън на пълните чаши, всички гледат към новата година. Към нея са отправени надеждите за здраве, късмет и успех. Към нея са тайните и явните желания и някак си тревогите отстъпват на светлите мисли за предстоящото близко бъдеще. Неизбежно се срещат очи, ръце и обещания, изтръгват се таени признания, смиряват се страсти и различия. Има всичко в този по-скоро символичен преход към бъдното и затова празникът е многоцветно пъстър. Него всеки се стреми да посрещне с близки до сърцето хора, в уют и семейна  топлина. Обграден със сродни души, които си вярват и гледат в една посока. А тя в повечето случаи води до логичната и неизменно претенциозна НАДЕЖДА за здраве и щастие.
Сега ще изляза от празничните размисли. Но не защото страня от тях, а поради необходимост да споделя и нещо за "другите" хора, тези, които наблюдават от улицата с тъга разноцветните лампички на елхите зад уютно запотените прозорци. Неведнъж ми се е случвало да срещам тези самотни сенки в празничните нощи. Те не се натрапват, стоят смирени, потънали в мисли. В 12-ия час, събрани на малки групички, и те си честитят. И при "кристалния" звук на пластмасовите чаши за кафе изричат същите пожелания като вече поизпотените от преяждане представители на нормалността. А в очите на тези несретници, поне за миг, също проблясва НАДЕЖДА. Че следващия път, може би ще бъдат там някъде горе по етажите зад изпотените стъкла, или край кюмбето сред многолюдна челяд, или просто до простилия любим човек, който ще милва ръцете му без онзи постоянен укор в очите.
Пиша тези редове, не за да събудя  състрадание към блуждаещите души от улицата, пък и към тези, които седят сами на маса в закусвалните или кръчмите пред чаша гроздова, и онези с изключеното парно в панелите. Хората сенки, не обичат да ги съжаляват. Има в тях някаква необяснима гордост. Може би, защото тя вече веднъж (дали?) е драстично поругавана. Та поради това пазят нейния свещен остатък близо до сърцето си и не позволяват на никой да се гаври с него. Носят си тихо кръста, преминават през техния си живот и по-незабележимо през нашия, потъват някъде и пак изплуват, сякаш за да ни напомнят, че в този град има и задни дворове и глухи улици, а не само МОЛ-ове, благотворителни тържества и разните там снобски празници за нарочените избраници на съдбата. Но не мислете, че това са единствено клошари. Дори малцина са тези, които са абдикирали трайно от рутината на живота и се лутат хаотично из градската суета. Мнозинството са хора като нас, но поради свои или чужди грешки, но и наивна непрактичност, са излезли от коловоза на припознатата нормалност. Това са и учители, и икономисти, и работници не знам кой си разряд от крайните квартали, но във всеки случай извън сегашната градация за "първи" разряд. Това не им пречи обаче да споделят мисли около автобусните спирки все за онази безперспективност, на която според тях са ги обрекли корумпираните политици на прехода. Но по деликатната тема говорят мълком, тоест, пазят се и не внасят смут в обществото. За разлика, спомням си, от един неспасяем пияница в Белград, който точно в три и нещо всяка вечер след полунощ преминаваше под моя прозорец на известната улица "Страхинича бана" и скандираше откровено цинични сръбски лозунги по адрес на тогавашния президент на републиката Борис Тадич. Не съм забелязал впрочем по принцип безкомпромисната полиция да го лиши от тази възможност. Което, ако не друго, поне подсказва, че съседите в това отношение поне са готови за Евросъюза, към който са поели по своя своеобразен път на баланс между великите сили.
Попрекалих вероятно с недотам празничния нюанс в задължителната празнична тема. Но не си спестих този епизод, защото далеч от многоцветните фойерверки в луксозните заведения и полетелите в ефира китайски развлекателни фенери, в обществото ни има доста внушителен процент от хора, приковани към чисто земните нужди на всекидневието. Те не искат подаяния, а достоен живот в своята държава. Затова техният повик е към нея и ми се струва, че не е излишно със смирение пред титаничния талант на Джон Ленън да цитирам нещо от невероятния му текст за "Помощ" (Нelp) на "Бийтълс" в превод на Георги Рупчев:
Помощ! Нуждая се от някой,
помощ! Но не от всеки,
помощ! Човек ми трябва.