Ако умра в България...

"Ако умра в България, бих искал да почивам там, в тази страна, към която се привързах толкова много, и на духовното наследство на която посветих много десетилетия от живота си..."  

Това свое завещание проф. Роже Бернар е написал върху измачкан пожълтял лист хартия в последните години на живота си. Поради каква причина? - ще попита читателят.

Отговора ще потърсим в животоописанието му. Роден е на 5 август 1908 г. във Валенция. Детството му преминава в родния град, където завършва средно образование. Като ученик на републикански конкурси от лицеите и колежите на Франция е отличен с втора награда по гръцки език (1925 г.) и четвърта по философия (1926 г.). През онези години проявява голям интерес към гръцкия, немския и философията. 

Минал през лицеите "Парк" в Лион и "Людовик Велики" в Париж, от 1929 до 1932 г. учи в Екол нормал сюпериор в Париж, където отначало се записва в отделението за немски, а сетне в отделението за граматика. Докато подготвя курсова работа по филология и дипломна върху Еврипид, Роже Бернар слуша лекции в същото време в Националното училище за живи източни езици по руски, водени от проф. Пол Боай, и по български, водени от основателя на катедрата проф. Йордан Иванов (1872 - 1947), а по-късно от проф. Леон Болийо. 

Във Френския колеж получава начални познания по старобългарски език. През 1934 г. се дипломира по специалност "Български език". Петнадесет години работи като преподавател по френски, латински и гръцки в лицея в Амиен и в "Бюфон" в Париж. По време на Втората световна война участва в съпротивителното движение срещу нацистката окупация на Франция.

Първия си научен труд от 56 страници "Етимологично и сравнително изследване на някои български думи във връзка с облеклото и украшенията" Роже Бернар публикува през 1946 г. Това е началото на дългата му поредица за българския език, за българската литература и за научния живот в България. В 1947 г. е избран за професор по български език в Националното училище за източни езици, където наследява катедрата на своя учител проф. Леон Болийо. 

През 1962 г. и 1964 г. чете лекции по българистика в Сорбоната. За чуждестранен член на БАН е избран през 1961 г. Носител на два ордена "Кирил и Методий" I степен (1963 и 1970 г.), кавалер на Почетния легион (от 1964 г.), носител на Академичните палми (от 1975 г.), лауреат на Международната награда "Братя Кирил и Методий" за изключителните си заслуги като изследовател и пропагандатор на делото на светите братя Кирил и Методий (през 1979 г.). 

През 1989 г. той получава най-високото българско отличие за чужденец - ордена "Мадарски конник", а през 1996 г. - почетния знак на БАН, медала "Проф. Марин Дринов". Малко преди смъртта си на 11 април 1997 г. става почетен доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски".

За пръв път Роже Бернар идва в България като студент в 1930 г., а през втората половина на ХХ век многократно посещава нашата страна. И до днес той си остава един от най-емблематичните чуждестранни българисти редом с проф. Дмитрий Лихачов. Голям негов принос са научните изследвания, които имат значение не само за българското, но и за балканското езикознание. Като сътрудник на няколко авторитетни енциклопедии и енциклопедически речници с международно значение той е поместил в тях голям брой статии върху българската литература и за отделни български писатели и учени. 

Висока оценка заслужава и библиографският преглед, който той четвърт век прави в голямото френско славистично списание "Ревю де-з-етюд слав". Освен научните му изследвания неоценими са и преводите му на някои от най-значителните творби на българското художествено слово: "Крадецът на праскови" и "В тиха вечер" на Емилиян Станев (1962), "Под манастирската лоза" на Елин Пелин (1963), "Немили-недраги" на Иван Вазов (1963), "Старопланински легенди" на Йордан Йовков (1963).

Професор Роже Бернар навярно се е чувствал по-голям българин от много българи. Съдбата му е отредила да почива в гробище в центъра на парижкото предградие Мьодон в гроб, покрит с вечно зелен български здравец.                

Проф. Роже Бернар: 

България спасява делото на Кирил и Методий

Двамата братя Кирил и Методий са извършили дело със световно значение като са изтръгнали от мрака стария език на славяните, за да издигнат презирано довчера слово до достойнството на писмен език. Тяхното дело след покръстването позволява на славяните да устоят срещу опитите да бъдат покорени или асимилирани от страна на немци и гърци - особено застрашени през Средновековието.

В това дело основна роля изиграва България, спасявайки го от забвение. Тя приема преследваните ученици на Кирил и Методий. Създава богата религиозна книжнина - първата национална славянска литература, чрез която по-късно русите се приобщават към християнството.