Творчески пламък

Днес се провежда Общото събрание на Съюза на българските писатели. Отново ще се разгарят страсти, отново ще прехвърчат искри. Но не творчески пламък е това, а пожар разрушителен. Във въздуха вместо метафори ще звучат обвинения, вместо синекдохи - лични амбиции.
Винаги съм възприемал поетите и писателите като хора, извисени над нещата, над дребните страсти в живота. Хора, чиято мисия е чрез силата на своето творчество и личния пример да променят този свят към по-добро.
Затова когато преди години бях на първото си събрание като новоприет член на СБП, бях стреснат от нападките, които се разменяха в залата.
Знам, че поетите и писателите сме особена порода хора. Всеки един от нас има самочувствието на значим творец. И това наистина е така. В литературата постиженията са трудно измерими, а хората, членуващи в СБП, са наистина стойностни автори. Всеки има собствено мнение, защото всеки е личност.
Само преди седмица избрахме президент на България. Спечели с позитивната си кампания, едно от посланията на която бе обещанието да обедини българската нация.
Нашият съюз е авторитетна организация с над 100-годишна история. Но през последните 25 години той бе изоставен съзнателно от държавата да се спасява в морето на новите времена. Някои го напуснаха, други основаха алтернативни съюзи. Разделението е българска черта - от всяка организация минимум по две. Нищо, че уж "съединението прави силата" и всички знаят притчата за снопа стрели.
Сегашното ръководство работи едва две години. Свърши доста положителни неща и си мисля, че може да свърши още повече, ако му се доверим и го оставим да работи спокойно. Ще си позволя лично мнение, без с него да ангажирам когото и да е. Сегашният председател е етичен и принципен човек. Добър вариант е да продължи да е начело на съюза и през следващия мандат. Обединяващата фигура, която да уравновеси различията.
Затова си мисля, че вместо да дърпаме черджето на всички страни и да се караме кой да води бащина дружина, да запретнем ръкави и да работим за България. Тя има нужда от нас. Има нужда от острите ни пера, които да тревожат властимащите в държавата. Пера, които да се борят за един по-добър свят.
Така че да звучат не обвинения и лични амбиции, а метафори и синекдохи. Да пазим от пожар това, което държавата с безразличието си се опитва да унищожи. А, и да поддържаме творческия пламък в литературното огнище, около който да се обединим.