От редактора
Забравеното знаме
/ брой: 157
Преди дни стана известно, че щедър анонимен дарител е дал 400 хил. лева за възстановяването на дома на Райна Княгиня в София, където тя е прекарала последните 8 години от живота си. От години въпросната сграда е в отчаяно състояние и се руши. Сега за реставрацията на къщата, която едва от тази година е обявена за паметник на културата, има изработен проект, одобрен от Националния институт за недвижимо културно наследство. След възстановяването й ще бъде превърната в музей.
Похвално. Обаче защо нещо трябва да се доведе до отчаяна разруха, за да се възстановява след това? Защо с лека ръка забравяме националните си герои? Защо допускаме забвението да сложи ръка върху националната ни памет? Или само ни стиска да припяваме, подпийнали на масата: "Кой уши байряка, кой му тури знака"?
Ами не сме ние ушили байряка. И не съм сигурен дали на някого днес му стиска да го направи. Патриоти сме, но само на думи. И сме готови веднага да захвърлим и байряк, и патриотизъм, ако това застрашава личния ни интерес.
А Райна Княгиня е една от най-достойните българки. Тя не само ушива байряка за Априлското въстание, но и го развява заедно с Бенковски. Единствената жена. Млада, красива, смела, интелигентна. След разгрома на въстанието заплаща висока цена: баща й е убит, а самата тя е хвърлена в тъмница, където е зверски изтезавана. Освободена е заради намесата на чужди дипломати и е изпратена в Русия, където учи за акушерка. След Освобождението известно време е учителка. Смъртта на мъжа й, народния депутат Васил Дипчев, я принуждава сама да отглежда 6-те си деца. Става акушерка, като безплатно изражда децата на бедните, а със съдействието на богатите си клиенти успява да издейства построяването на Майчин дом в София. И както и мнозина от българските опълченци и поборници, умира в бедност, забравена от всички. Защото времената вече са други, идеалите са забравени и други са "героите" на времето...
Много още домове на достойни българи чакат анонимния си дарител. Чакат своите посетители, на които да разказват за националните ни герои, загърбили личния си интерес, пожертвали живота си в името на общото благо. И затова тук ролята трябва да е на държавата, която да се грижи за националната памет и чрез примера на героите да възпитава следващите поколения. Нещо, което не се случва. Днес всички говорят за обединена Европа и мед им капе от устата, но забравят думите на Шарл дьо Гол, че Европейският съюз трябва да бъде съюз на Отечествата. А Отечество без национални герои и историческа памет не може да има.