Вечните имперски митове

В обръщението си към нацията миналата  седмица Барак Обама защити военната операция "Зората на Одисеята" като единственото рационално решение за предотвратяване на кървавата баня в Либия. Заедно с това той сътвори история, обявявайки, че САЩ предават контрола върху операцията на НАТО. Такова нещо не е бивало - Вашингтон да остави друг да взема решенията, при това в един много сложен момент от опасното развитие на "Арабската пролет". Това едва ли е тактически ход, а още по-малко проява на слабост. Но фактът е впечатляващ. За първи път в реч на американски президент е спестена неизменната и добре позната в подобни случаи месианска концепция за смисъла на съществуването на Съединените щати. А тя се свежда до аксиомата, че свободата и щастието на гражданите на най-силната държава зависят от това дали тя ще успее да донесе свобода на всички хора по Земята. Формулата е елементарна - процъфтяването на САЩ зависи от това дали демокрацията ще пусне корени в другите държави. Поради това Вашингтон следва политика на глобален интервенционизъм чрез военно присъствие на всички важни за тяхната икономика и сигурност точки по Земята. Представяна като необходимо условие за световния мир, тази стратегия доведе Вашингтон до "принудата" да води перманентно военни действия в различни държави - в четири за последните 12 години (Сърбия, Афганистан, Ирак и Либия). И след Нобеловата награда за мир, която Обама получи в аванс, както се вижда, тази политика не се промени.
Това е причината днес Съединените щати вече окончателно да са изразходвали своите резерви от авторитет, добри намерения и добра воля, които имаха, преди да подложат на ядрен геноцид Хирошима и Нагасаки. Те победиха в студената война, но не спечелиха горещите войни, които подпалиха. Над американския век се спусна завеса - признава преподавателят по история и международни отношения в Бостънския университет Ендрю Басевич. Според него словото, което идва от Вашингтон, сега внушава по-малко уважение от когато и да било в двувековната история на страната. Американците едва ли ще могат да продължат да мечтаят за спасението на света, а още по-малко да го преобразят по свой образ и подобие. Не само защото от шатрата на Кадафи до "Сиърс тауър" лежат векове. Това безспорно обстоятелство обаче не може да оправдае безпардонната демонизация на ислямския свят в американските медии, родила имперското пренебрежение към разбунения тази пролет богат на петрол район на света.
Преминаването на "Зората на Одисеята" под командването на НАТО изглежда симптоматично. Но то съвсем не означава "предаване на властта", а още по-малко отказ от целите или стратегическа промяна. Причината не е и в липсата или недостига на сили и средства. Възможно е горчивият опит в Ирак и в Афганистан, както и обществените настроения в САЩ, където половината избиратели са против намесата в Либия, да са повлияли за тази изненадваща "отстъпка". Но Вашингтон във всеки случай е твърде далеч от идеята да ревизира доктрината Труман. Нейната същност е следната: "Свободните народи по света искат от нас помощ, за да запазят своята свобода. Ако не удържим лидерските си позиции, в опасност ще бъде мирът в целия свят и благоденствието на нашата нация." Наследилият го в Белия дом Дуайт Айзенхауер откровено коригира изказа, без да променя същността на доктрината. Според мен, казва той, външната ни политика се основава на едно съображение - потребността на САЩ да се снабдяват с определени видове суровини за поддържане на икономиката и да запазят изгодни пазари за нашите стоки.
От онези следвоенни години тази доктрина остава ръководно начало във външната политика на САЩ. За двойния аршин, с който се утвърждава, красноречиво говори "прощъпалникът" й. През 1947 г. Гърция и Турция са първите страни, които получават американска помощ. И двете държави са твърде далеч от демокрацията - в тях по онова време няма конкуренция между политически партии, няма свободни медии, няма законност. Нещо повече - в Гърция бушува гражданска война, воюват монархисти срещу комунисти. Изпълнявайки повелите на доктрината Труман, САЩ помагат на монархистите независимо от това, че достойнствата им от гледна точка на демокрацията са били крайно съмнителни.
Оттогава всяка намеса на САЩ, където и да било по света, е избирателна и далеч не е продиктувана от хуманитарни и демократични подбуди. В Йемен например през последните седмици стотици са жертвите на приятелски на САЩ режим, но нито в Белия дом, нито на Капитолийския хълм някой обсъжда как да бъде прекратена касапницата там. Саудитска Арабия - най-верният сателит на САЩ в района, се намеси в Бахрейн, за да прекъсне Арабската пролет там, и застана на страната на Вашингтон в акцията срещу диктатора на Либия. Много тревожно е и това, което става в Сирия и Йордания. И двете страни, разположени в сърцето на арабския свят, са по-важни за САЩ от Либия. Задълбочаването на хаоса в Сирия в частност може да разруши надеждите за мирно споразумение за Близкия изток. То може да изостри и без друго лошите отношения между САЩ и Иран и съперничеството между тях за влияние в района и да създаде проблеми на Израел. Нещо повече - Сирия може да дестабилизира и съседния Ливан. Така че вероятно с прехвърляне отговорностите на НАТО в Либия САЩ искат да си развържат ръцете за действия в съседни горещи точки.
 В обръщението си миналата седмица Обама преповтори Труман: "...навсякъде, където хората жадуват за свобода, те ще открият приятел в лицето на Съединените щати", каза нобелистът, без да е сигурен кои всъщност са бунтовниците, чиито интереси защитава, и дали сред тях вече не се е настанила "Ал Кайда". Командващият силите на НАТО в Европа адмирал Джеймс Ставридис призна в четвъртък, че разузнаването на алианса има подозрения за присъствие на "Ал Кайда" и "Хизбула" сред либийските бунтовници. Това тепърва ще установява ЦРУ, вече изпратило свои агенти на "терена". Белият дом опроверга съобщенията, че Обама е подписал секретен документ, който дава правото на американските спецслужби да оказват помощ на либийската опозиция и да обучават нейните сили. Но информации в "Ню йорк таймс" и във френския "Либерасион" разкриват, че спорът дали бунтовниците да бъдат снабдявани с оръжие, е решен, независимо от това, че резолюцията на ООН не предвижда подобно нещо, а НАТО официално отхвърли идеята.
"Кои са либийските бунтовници, откъде идват те и кого представляват? - пита бившият заместник помощник секретар по отбраната на САЩ Доув Закхайм и сам си отговаря: "Ние не знаем и какво всъщност искат." А според професора от университета в Бъркли, Калифорния, Питър Дейл Скот, САЩ и Израел още преди началото на бунта са подготвяли в Чад над 2000 бойци с цел премахването на Кадафи. Вчера Ал Джазира съобщи, че египетски и американски спецчасти подготвят частична либийска опозиция на секретен полигон в източната част на страната. Някои британски медии потвърждават тази новина.
От историята знаем, че всяка силна във военно отношение държава има свои характеристики, своя военна доктрина за защита на интересите и налагане на волята си. За Русия още от времето на Петър Велики това са войните за излаз на топлите морета. За Наполеонова Франция това е "народното опълчение", вдъхновено от идеите на Русо и Волтер. За Великобритания това е морското господство, за което способстват най-мощният флот и морските бази на "владетелката на моретата" от Гибралтар до Сингапур и Хонконг. Преди Втората световна война Германия заложи на силово превъзходство, изградено върху смесицата от дисциплина, прусашка войнственост, гъвкава тактика и дръзка предприемчивост. За Съединените щати още в зората на военното им могъщество след 1945 г. това е безусловната убеденост, че за да има мир и ред по света, е необходимо тяхното военно присъствие навсякъде, където имат интереси и потенциални врагове. Но това струва все по-скъпо. А още от римско време се знае, че империите не могат да поддържат своята жизненост и загиват неспособни да понесат големите военни разходи, които съсипват икономиките им.
Днес Обама не може да отлага или да чака пренареждането на политическия дневен ред. А разногласията и в НАТО, и в Конгреса го притискат. Още повече че военните действия на коалицията в Либия досега не носят задоволителни резултати. Разбира се, прибързано би било да се говори за провал. Във всеки случай Кадафи ще бъде отстранен. Но целта на операцията, както бе обявено на конференцията в Лондон, е създаването на единна, свободна и демократична Либия. Засега не е ясно как ще бъде постигната тази цел. Свалянето на Саддам Хюсеин не направи Ирак единен, а още по-малко - свободен и демократичен. Прогонването на талибаните от Кабул преди близо десет години също не донесе свобода за афганистанците. Въпреки горчивия опит днес пред НАТО има само един избор - десантна операция на алианса в близките седмици изглежда неизбежна. Независимо от това, че през последните два дни се чуват призиви за търсене на политическо решение. Либийските бунтовници обявиха, че са съгласни да прекратят бойните действия, ако Кадафи изтегли силите си от градовете. А германският външен министър Гидо Вестервеле заяви по време на посещението си в Пекин, че ситуацията в Либия не може да бъде решена с военни средства. Обявеното решение на Пентагона да прекрати участието на бойната си авиация и ракетните части във военните действия и зачестилите контакти на либийски представители със Запада се тълкуват като признаци, че може би се търси спасителна тактика. В тази ситуация Обама изчаква. Той не може да си позволи да измени на доктрината Труман и да отстъпи от "отговорностите на САЩ като световен лидер". В същото време не смее да нареди ликвидирането на Кадафи. Защото така не само ще превиши мандата на Резолюция 1973 на Съвета за сигурност, но и ще бъде отговорен за хаоса, който най-вероятно ще последва. Още повече че в Либия не може да се постави сигурен проамерикански послушен режим, пък и интересите на САЩ в тази страна не са значими. Затова, без да се отказва изцяло от силовия подход, Обама в близките дни и седмици почти сигурно ще разчита и на дипломацията. Още повече че днес започва предизборната му кампания, а републиканците в Конгреса го притискат да не изменя на силовата традиция. Неслучайно по тяхна инициатива бе организиран специален форум на тема: "Как да се възстанови лидерството на Америка".