В ерата на енергийните войни

Защо САЩ похарчиха за последните петнайсет години 8 трилиона долара за господството си в района на Персийския залив?  Въпросът е на Марк Томпсън от седмичника "Тайм". Причината да го зададе е задачата, която Обама е поставил на военните си експерти - да изработат план за съкращаване  на разходите за националната сигурост на САЩ през следващите 12 години с 400 милиарда долара. Според военния министър Робърт Гейтс, който слага край на почти 5-годишната си служба в Пентагона на 30 юни, това ще принуди армията на САЩ да се откаже от редица свои задачи в отдалечени райони. Впечатляващ е по този повод анализът на експерта по икономическа география от Пристънския университет Роджър Стърн. Той твърди, че Съединените щати са изразходвали и продължават да изразходват нерационално космически суми, за да бъдат защитени доставките на петрол от района на Персийския залив, захранващи значителна част от световната икономика. Стърн смята, че е неразумно да се харчат толкова много пари, след като от района на Персийския залив за САЩ през миналата година например са транспортирани по-малко от 10 процента от добития в този най-богат на петрол район на планетата.
Не така мислят обаче американските лидери. Още от времето на първата петролна криза през 70-те години, когато цената на барел суров петрол за два месеца скочи от 8 на 40 долара, те повтарят непрекъснато, че доставяното от района на Персийския залив "черно злато" е жизненоважно за националните интереси на САЩ. От Белия дом и Пентагона казват, че тесният Ормузки пролив е най-уязвимото място за корабоплаването в Залива. И че Иран би могъл да постави американската и световната икономика на колене, потапяйки няколко преминаващи през пролива танкера. Това според Вашингтон е причината за три войни в района и за изпращането на Пети американски флот, чийто щаб е в Бахрейн.
Това обяснение е неубедително. Защото Иран и другите страни от района много повече от САЩ са заинтересовани от сигурността при доставките на петрол. Парадоксален е фактът, че Вашингтон харчи толкова много средства, след като главните потребители на нефт от района на Персийския залив са: Япония - 20,1 процента, Китай - 14,4 процента, Индия - 13,2 процента, Южна Корея - 12,9 процента, и едва тогава САЩ - 9,8 процента. След тях са Сингапур, Тайланд и т.н. Излиза, че Вашингтон действа алтруистки в интерес на икономическата сигурност на своите конкуренти, някои от които на практика са реална заплаха за американските интереси.
На пръв поглед тази стратегия изглежда нелогична. Военната мисия на САЩ в Персийския залив струва годишно толкова, колкото е струвала студената война. Но митът за уязвимостта на петролните доставки е удобен. Всъщност американската военна стратегия в Персийския залив има други цели - да контролира пътищата на енергийните доставки. Така във всеки един момент те могат да шантажират големите азиатски държави - главните си потенциални конкуренти. Не е нужно човек да е учил военна история, за да намери вярното обяснение за това. Същото се отнася и до активното лобиране на американците за диверсификация на енергийните доставки от Русия и Каспийския район за Европа. Историята на войната в Афганистан също е свързана с битката за ресурси.
Параметрите на световната сигурност се променят видимо. След края на студената война светът навлезе във време на постоянни конфликти. Логично е в тях неизменно да са замесени най-силните. Така е било в цялата човешка история. Но още преди да назреят условията за сегашната политика от позиция на силата, САЩ са имали готова рецепта за пряката сила. През 1948 г. Джордж Кенан - тогавашният шеф на Държавния департамент, слага основите на тази политика в "секретен" документ, в който пише: "Трябва да се простим с всяка сантименталност. Вниманието ни трябва да бъде насочено изцяло към непосредствените цели на нацията. Трябва да престанем да говорим за нереални неща като "човешки права", "демократизация", "повишаване на жизнения стандарт". Не е далеч денят, в който ще трябва да действаме според концепцията за пряката сила. Колкото по-малко се занимаваме с идеалистични лозунги, толкова по-добре."  Препоръката е изпълнена. Само че през всичките години оттогава и до ден днешен "идеалистичните лозунги" останаха в употреба. Всички свои действия САЩ оправдават с "нереални неща" като демократизация, човешки права, господство на закона, повишаване на жизнения стандарт и т.н.
Майкъл Клер, автор на преведената и на български книга "Войни за ресурси", е убеден, че светът вече е навлязъл във времето на войните за суровини. По преценки на аналитиците от компанията "Amoco" на територията на държавите от Персийския залив се намират две трети от световните запаси на нефт. Според прогнози на МВФ 70 процента от икономическия растеж в света за периода 2011-2015 г. ще се падне на развиващите се страни, а Китай ще бъде основният глобален потребител на суровини. Това не може да не безпокои футуролозите и стратезите отвъд океана. Там, както и в Европа, залагат на възобновяемите източници на енергия. Но и те ще са кът. Още повече че световният добив на петрол още през 2006 г. премина своята връхна точка. А глобалната икономика е построена върху нездрава основа. Населението се увеличава, търсенето нараства, цените се повишават, а ресурсите намаляват. За първи път в своята история човечеството изразходва повече ресурси, отколкото природата е в състояние да произведе. В Китай и Индия вече искат да живеят, както живеят на Запад...
И така войните за енергийни източници, суровини и вода ще определят световната политика през ХХI век. Прогнозата е Фрийдберт Пфлюгер - бивш говорител в Бундестага по външнополитическите въпроси на управляващия ХДС/ХСС и парламентарен държавен секретар в германското военно министерство. Пфлюгер смята, че вече е настъпил краят на "преходния период" в световната история и се слага началото на нова ера, в която няма да бъдат изключение "енергийните сблъсъци". Главни противници в тях ще бъдат САЩ и Китай. А ЕС трябва да употреби големи усилия да не бъде изтласкан в периферията на световната политика. Анализът на Пфлюгер е базиран на изследване за глобалните енергийни нужди. Според Международната агенция по енергетика до 2030 г. нуждите от енергия в света ще се увеличат с 40 процента. А възобновяемите енергийни източници няма да могат да запълнят зейващата празнина. Пфлюгер прогнозира, че започва новата империалистическа ера.
Китайскака активност в района на Персийския залив, в Централна Азия и в Африка, а също и в Латинска Америка очевидно води до фундаментална промяна в съотношението на силите. Пекин разширява влиянието си с много висока скорост. Не може да остане незабелязан и невероятно бързият растеж на китайския военен бюджет. Разходите за отбрана на най-населената страна в света са се увеличили три пъти за последното десетилетие, достигайки вече 63 милиарда долара. Това не прави от Китай суперсила. Страните членки на ЕС харчат три пъти повече за военни нужди. Но темповете на растеж за изумителни.
Директорът на Института по световна икономика във Вашингтон Фред Бергстън пропагандира идеята за "Голямата двойка". През 2008 г. механизмът на т.нар. Кимерика - китайско-американски конгломерат, обединил производители, кредитори и потребители-длъжници, бе описан от Нийл Фъргюсън, специалист по история на икономиката. А след като по темата за "общата съдба" на Китай и САЩ през ХХI век се изказаха последователно Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински, тя се превърна в тема, задължително присъстваща във всички прогнози за световното устройство. Всъщност американско-китайската взаимна зависимост представлява не толкова свободно избрано партньорство, колкото осъзнаване на възможността за гарантирано взаимно унищожение.
В статията си Пфлюгер препоръчва на Европа да изясни своята дългосрочна нужда от енергийни суровинни доставки възможно най-скоро. И да формулира обща енергийна външна политика. Той препоръчва също Русия да бъде кооперирана в европейската обща енергийна политика и да се побърза, за да се предотврати създаването на съюз Москва-Пекин.