Той спираше на всяка човешка гара...

Журналист, литературен критик, писател - един от най-добрите есеисти, дипломат, деец на олимпийското движение, ерудит и познавач на древните култури и световната литература и изкуство, завършен интелектуалец, последният енциклопедист и първият носител на наградата "Сирак Скитник" - това беше Богомил Нонев, когото и ние, по-младите му приятели и негови ученици по писателство, наричахме Боги. И още: роден е в София на 17 февруари 1920 г. в къща на ъгъла между "Любен Каравелов" и "Хан Крум" и вече се навърши столетие, откакто се е пръкнал на тоя свят. Негов кръстник в литературата е Димитър Подвързачов, приятел на баща му, журналиста Никола Нонев, родом от Котел. Дебютът му в литературата е в "Златорог" на Владимир Василев. Като ученик в Първа мъжка гимназия участва в издаването на списание "Ученически подем" заедно с Александър Геров, Михаил Величков, Емил Манов, Найден Петков, Александър Вутимски, Валери Петров, Невена Стефанова и др. Учител по литература му е Георги Цанев, в чието списание "Изкуство и критика" пише. Бил е председател на Българския ПЕН-клуб, член на БОК, отличен с най-високия олимпийски медал, главен директор на Българското радио и телевизия (1966-1970), главен редактор на списание "Наша родина", кореспондент и дипломат в Белград, посланик в Тунис (1972-1976)... Автор е на книгите "Градове и хора", "Брод през времето", "Ветрове на надеждата", "Добрите пътища", "Критическа летопис", "Одобрения и несъгласия", "Откриване на неочакваното", "Ограбване на тишината", "Облекло официално", "Студено лято", "Строги нощи","Черният вкус на кафето", "Пътища, които не свършват", "Човешки гари", "Сняг над годините" и др. Увличаше се от плуването, ските и четенето. Почина на 15 април 2002 г. у дома си в София.

Преминах на слалом през богатата биография на Боги. Но ми се искаше да заинтересувам с това, макар и непълно, изброяване, по-младите, които не познават него и творчеството му, а и да подбутна тия, които го знаеха, но бързо го забравиха -  кого ли не порази скоротечна инфлуенция на забравата. Боги - независимо дали бе в облекло официално или в скиорски екип, независимо от това дали лятото бе студено и нощите строги, все търсеше брод през времето, спираше на всяка човешка гара, намираше пътищата към доброто, вървеше с ветровете на надеждата, за да открива неочакваното. Не бих могъл да направя този каламбур с наименованията на книгите му, ако самите им заглавия не бяха умни, образни, изненадващи и в същото време съответстваха на мъдростта на текста. Любомир Левчев е претеглил Боги много точно: "Богомил Нонев е един изключително плодотворен дух. Той е прониквал в цветовете на почти всички изкуства. Там обикновено се търси нектарът - насладата. А Богомил е събирал мъдрост. Може би тази особена дълбочина на плодниците го е направила толкова отмерен, хармоничен и малко елегичен. Той обича и познава светлосянката - моста, който свързва и разделя блясъка и мрака на страстите."

Свидетел бях с какво настървение Боги работеше по ръкописа на двутомника "Наскърбени сетива". Писането за него беше като дишането: "Пиша, да става, каквото ще!" - казваше ми често. Нарече двутомника си "апокрифни размисли". Те завършват с думите на Марк Аврелий "Не постъпвай тъй, сякаш че ще живееш десет хиляди години. Сетният час те дебне." Издебна и него и не дочака "апокрифните размисли" да видят бял свят. Но ги издадохме и читателите му се срещнаха с възрожденския дух на един блестящ ерудит и енциклопедист, почитател на всички музи, един от европейците, изпреварили напъните на наши политици да ни европеизират с късна дата. Той като никой друг по неповторим начин съвместяваше на пръв поглед несъвместимото - есето, спомена,  портрета, литературно-критическия анализ, историческия паралел и етимологическото тълкувание, политическата сатира и философското умозрение, още, и още... и така рушеше стените между жанровете. Искате ли да се докоснете до българското и балканското ни минало, до световната култура, искате ли да тръгнете с Тукидид към бъдещето, за да осмислите днешната си съдба, отворете страниците на "Наскърбени сетива" или коя да е друга книга на Богомил Нонев и ще имате един ерудиран, изтънчен и сладкодумен лоцман във водите на бушуващия океан на съвременността.

Изглеждаше ми несмъртен - с мъдростта, доброта, кроткостта и толерантността си. Древногръцките и римските богове и полубогове му бяха приятели, но изглежда Аид, наричан още Хадес или Плутон, го е издебнал и го прибра в подземното царство, а той, олимпиецът, вече на 82 години, имаше още работа на тоя свят на ползу роду. Предишния ден бях у дома му, крояхме планове за бъдеща литературна анкета. Край нас се въртеше внукът му Андрейчо. Закачахме се с него, смяхме се, на мен и през ум не можеше да ми мине, че на следващия ден ще пиша некролог. Най-краткият: "Сбогом, Боги! Сигурно вече си говориш с ония на Олимп... От масата в "Бохемия".

Масата там ни събираше всяка сряда по обед. На нея този мъдър, мек, хармоничен човек беше повече доайен, отколкото тамада. Излъчваше не само мъдрост, но и доброта. Как веднъж не чухме от него назидателна проповед, как не иззлобя срещу някого, а времето беше страдалско. Той бе наясно, че битува съвременна версия на мита за Сизиф: избутваме донякъде камъка на историята, но не ни стигат силите и скалният къс може да ни размаже. Дразнеше се не от хората, а от пороците им. Сърдеше се на хомоквадратикусите, чиято душевност е унищожена от технологическата стандартизация. Григор Чернев го сравни по свободолюбие с богомилите, за него той е "природно явление, природно бедствие, ако щете рядко, необяснимо и загадъчно като загадъчната балканска душа". Богомил беше бохем, но и аристократ и кавалер на духа. Тогава, когато кръчмите били клубове, а виното премахвало границата между стари и млади, седял на една маса в "Цар Освободител" или "Роял" с Йордан Иванов, Стоян Романски, Димитър Михалчев, Александър Балабанов..., прекарвал часове със Светослав Минков, Емилиян Станев и Никола Фурнаджиев, черпил се в "Шевка" или "Дивите петли" с Богомил Райнов и Никола Вапцаров, с Иван Хаджийски и Петър Увалиев. А с Ламар бродел по планините.

Той е от малцината, които с чиста съвест, без колебание, можем да определим като интелектуалец, "звание", което днес се раздава с широки пръсти, но тази "рядка птица" не се среща под път и над път. Несъмнено Богомил Нонев бе от истинските, не от номинираните, защото бе ерудит, енциклопедист, мислител, поклонник на всички музи, доказваше това в публицистиката и есеистиката си, в литературната критика, където бе "единен в многообразието", както казва Тодор Абазов. Но бе и гражданин с остри рефлекси и родолюбиви стремления, напомнящи за възрожденските дейци. И доказваше това с живото си и темпераментно перо, за да се въздигне до всепризнат майстор на есето. На всичкото отгоре бе европеец и гражданин на света, не само защото бе дипломат. А като политически и обществен деец се отличаваше с толерантност, незлобливост и търпимост към чуждото мнение. Водеше ни по "пътища, които не свършват". Както писа Свилен Каролев, той е пребродил надлъж и нашир огромни географски и културологични пространства, спирал е на безчет "гари", с всякакъв народ се е омешвал.

Богомил Нонев бе наистина Богу-мил. На всичкото отгоре бе и спортист, деец на олимпийското движение, увличаше се по плуването, ските и тениса. Щях да забравя... падаше си и по джаза, с което ме спечели безвъзвратно. През 1960 г. отпечата в сп. "Пламък" удивителното есе "Музиката на черните парии", то излезе и в книгата му "Брод през времето", а отгоре на всичкото като главен редактор на списание "Наша родина", издание на ЦК, организира дискусия за естрадата и джаза. Заради всичките тези "грехове" Митко Григоров го привиква в ЦК и му чете конско евангелие. Богомил Нонев ще напише по-късно: "Дори не помня какво ми каза, но разбрах, че да се хвали тази "истерична какафония" не отговаря на приетите партийни норми на соцреализма. Не ми се размина още много години увлечението ми по джаза". Но европеецът Богомил винаги е изпреварвал времето, и то като носеше възрожденски дух. Не, самият той бе възрожденски дух.