На кого пречи Конституцията

12 юли 1991 година.
Трийсетина млади социалисти от цялата страна стоим на тротоара на "Руски". Никой не може да каже защо точно сме дошли. Жегата пак беше голяма. Слушаме прякото предаване по "транзисторите" и като че ли искаме някак да помогнем чудото да се случи. След едногодишното следене със затаен дъх на парламентарните дебати. След всички перипетии, скандали, пожари, палаткови лагери, гладни стачки, циркове и драми - България да има своята нова демократична Конституция. И то - с оня текст за социалната държава, на който ние държахме и заради който някои се правеха, че гладуват.
И ето - чуваме, че се подписва доайенът бай Йосиф Петров и нужните гласове са събрани! Започваме да се прегръщаме...
Пак започваме да чакаме. Сега чакаме да излязат "великите депутати", за да ги поздравим! Повечето се преместваме пред хотел "Рила". Там живееха народните представители от страната и няма как да ги изтървем. Аз чакам "моята" депутатка Мария Захариева. Ето - Мария се задава. До нея крачи Жан от Пловдив. И пак започваме да се прегръщаме.

Всеки има своя спомен за приемането на Конституцията. Това е моят.
Днес, двайсет години по-късно, е вярно едно. Отричана и охулвана от някои, новата българска Конституция от 1991 г. доказа, че е сред най-съвременните и демократични основни закони, съществуващи в различните държави. Каквато е била за времето си и Търновската. Новата ни Конституция успя да гарантира граждански мир, да преодолее и предотврати по-тежки кризи. Успява да брани права и да блокира самозвани тирани. В нея има заложени корективи и коректори на всеки самозабравил се.
Ето тази истина не се харесва на силните на деня в България днес. Но за тези "силни" - после.
Пиша тези редове не от любов към исторически чествания или от слабост към скучни мемоари. Пиша ги, защото отново сме изправени пред трудни дни и сложни решения.
За втори път в най-новата ни история ще имаме избори "две в едно". Изводите от далечната вече 91-ва показаха, че националният политически вот не влияе много на гласуването за местна власт в малките населелени места, където хората се познават. И обратно - в големите градове масово пускат еднакви бюлетинки - каквато за националните избори, такава и за местни. През октомври националните ни избори са президентски и от техния резултат ще зависи много бъдещето на страната.
Коментатори и анализатори разработват и лансират какви ли не варианти за изхода от кандидатпрезидентската надпревара.
Мрачният ми извод е, че при всички случаи

ГЕРБ ще се опитат да променят конституционния ред

в страната след избора на нов президент.
Вариантите са три. При първия, ако сегашният министър-председател стане президент, те ще се опитат да наложат извънредни правомощия или президентска република. В малки и със сложна история страни като нашата това винаги води до диктатура. Правителството ще бъде командвано от другата страна на булеварда, а на проамериканските мрънкала възможната "путинизация" ще им се стори като демократичен проблясък от миналото (дали пък не им отърва точно това?).
Ако държавен глава стане някой друг (независимо дали е от ГЕРБ, независим или от друга партия с малко влияние), днешните управляващи ще се опитат да обезличат президентската институция. Още отсега звучи в главата ми евентуалната реплика на Борисов: "Абе кой си ти, бе?" Дали с орязване на правомощия, дали с промяна на статута и мандата, дали с премахване на институцията въобще. Няма да имат нужда от такъв коректив.
Ще го направят, защото не са нормална демократична партия и демокрацията им пречи.
Когато преди време в отделни общини се появиха партии-бизнеспроекти, никой не вярваше, че такова нещо е възможно и на национално ниво. Сега вече го виждаме с очите си. На власт е измислена в офиси партия, която обслужва икономическите интереси на няколко групировки - някога мутренски и рекетьорски, а днес - (уж) икономически и банкови.
Стана дума, че Конституцията не се харесва на някои кръгове. Не се харесва точно на тях. Не само не се харесва, ами и им пречи.

Пречи им докрай да въведат италианския мафиотски модел

на обществени взаимоотношения на Бойковия приятел Берлускони. Модел, където едни и същи са и власт, и бизнес, и съд, и полиция, и репресивни органи, и силови структури, и бандитски кръгове, и охолен "хайлайф", и дори - футболни клубове...
И още нещо - ГЕРБ е и партията на онези, които мразят и ненавиждат 10 ноември. На онези, които се чувстват добре в тоталитарно общество, когато малък кръг взема решенията и облагите, а останалите въртят опашка за подаяния и право да дъвчат огризките.
Единствен вариант, при който може да се отстои демократичното развитие на България, е за президент да бъде избрана силна личност на българската левица със силна обществена подкрепа. Такъв президент, който ще има силите да спре настъплението на арогантността.
Колкото и арогантен да е Бойко Борисов, рано или късно ще си отиде. Нищо, че се държи сякаш ще държи властта и с насилие и терор, когато гражданите вече никак не го искат. Ние, българите, намираме път да отхвърлим всяко тиранско бреме.
Големият въпрос вече е - Какво след Борисов? Кой и как ще вади страната от калта и мутренската тиня, в която ни натика той.
Затова, според мен, спорът днес не е за "партийния или непартиен профил" на кандидат-президента, а за силния социално, демократично и националноотговорно мислещ кандидат, който може да оглави битката с мафията. Който може да хвърли мостове между всички демократични партии и граждански движения за общо справяне с напастта. Който може да опази Конституцията от поругаване. Който ще получи доверие и подкрепа от мнозинството българи. Който ще съдейства за програмно правителство на националното спасение, когато Бойко Борисов бъде изхвърлен на бунището (ако дотогава не го гръмнат бившите му ортаци).