Ердоган паша - отрицанието на генерал Ататюрк

Само след няколко седмици Балканите, а и много хора по света, ще отбележат 135-годишнината от рождението на бележития военачалник, политик,  писател,  президентът на Република Турция Мустафа Кемал, наречен от хората  Ататюрк - Баща на турците.
Днес пред мавзолея на  Ататюрк бди денонощна почетна стража - и това е напълно заслужено. Преди почти столетие - в началото на 20-те години на  двайсети век генерал - лейтенант Мустафа Кемал, ръководейки т.нар. Младотурско движение, превръща изостанала Турция в съвременна гражданска, светска  държава, премахва върховенството на духовната власт и издига лозунга - "Не е важно кой каква религия и етнически произход има - важното е да се чувства турчин!". Един много смел за времето си гражданско-националистичен призив в държава, където векове хората са се прекланяли пред различни моли, имами, ходжи...
Но да погледнем за начало към корените на тази бележита личност. Както казва неутралната и всезнаеща Уикипедия, "Мустафа Кемал е роден в Солун през 1881 година в турскоезично семейство". Авторът на тези редове не е съвсем съгласен, защото всеизвестен факт е, че Ататюрк перфектно говори български, като човек, усвоил един майчин език. Пак според въпросния източник "Баща му Али Ръза ефенди е по произход от западномакедонското турско село Коджаджик, но много автори го определят като албанец... секретар на местни доброволни организации и търговец на строителна дървесина". Майката, според Уикипедия, е от село Голо Бърдо или от село Лъгадина, близо до Солун.
А какво казва първата българска енциклопедия на Братя Данчови (1935 г.)? Според текста "Бащата на Мустафа Кемал е помак, който се занимава  с търговия на дърво, а майката е българка." Към това би могло да добавим и известния факт, че като военен  аташе в София, Мустафа Кемал е имал голяма любов с българка, но  властите в Турция не са му позволили да сключи брак.
Всичко това, разбира се, са малки детайли от забележителния образ на един голям турски войн и общественик, републиканец и европеец по дух, държавник, предан до смърт на Турция, доказал това години наред по бойните полета.
Днес, почти век по-късно, на президентския стол на нашата южна съседка е седнал небезизвестният Реджеп Таип Ердоган. Той е роден на 26 февруари 1954 година в Истанбул. Реджеп  прекарва детството си в Ризе, където баща му служи в бреговата охрана. Семейството се връща в Истанбул през 60-те години, където бъдещият политик завършва  през 1973 г. религиозното, мюсюлманско училище "Имам Хатил".
За разлика от Мустафа Кемал Ататюрк Ердоган на младини няма никакво влечение към военното дело. След завършване на медресето, той се хвърля да учи бизнес икономика - религията си е религия, ама парите - пари. Малко по-късно вече го виждаме щастливо оженен (1978 г.) за Емине Гюлбаран, която му ражда четири деца. Твърде рано Ердоган се впуска и в политиката, проявява се като религиозен активист и противник на кюрдите, участва в дясна ислямистка коалиция и вече  през 1994 г., е избран за кмет на огромния Истанбул - зашеметяваща кариера за един 30-годишен човек, а също така и доказателство за огромни, властнически амбиции.
По това време обаче Република Турция все още е едно гражданско общество и за "пропаганда на възгледи, разпалващи национална вражда, Ердоган е осъден на 4 месеца затвор". Може само да се досещаме какво стои зад тази кратка и студена формулировка, но тук  ясно прозират

крайни ислямистки настроения,       

нетърпимост към други религиозни вярвания и други етноси като кюрдите например. Интересно е да споменем, че точно в този период голяма сила имат военните - все още е много жива традицията на великия Ататюрк за създаване на едно светско турско общество, все още висшите военни, завършили престижни военни училища в Америка и Западна Европа, гнусливо се извръщат пред проявите на   крайния ислямизъм. Но  младият Реджеб не се отказва лесно от начертания път, виждаме го още през средата на 2001 г. основател на Партията на справедливостта (готова да подаде ръка на всеки "истински мюсюлманин", а година по късно въпросната партия побеждава на изборите.
И тук стигаме до интересна подробност: макар и победител в парламента, Ердоган не може да заеме министър-председателския пост, заради съдебното си минало. Но с подкрепата на проамериканския елит в Турция (разбирай и подкрепата на Вашингтон) парламентът дава съгласие за изменение на закона, в частта, която възпрепятства възхода именно на Реджеб Таип. И така виждаме го да възглавява правителството в периода 2002 - 2003 г. и да мята нашироко своята религиозно-политическа мрежа.
Той е примерен мюсюлманин, опакова съпругата си със строга забрадка и дълги дрехи (само дето не й слага фередже) и продължава напред - протегнал широко десница към всички мюсюлмански (умерени и крайни) организации в региона (като например небезизвестните "Мюсюлмански братя" в Египет). А в сърцето си е затаил една огромна омраза към военните, които са го тикнали (макар и само за 4 месеца) в кауша и чака само удобния момент да ги смаже. Политически  план, който би накарал Кемал Ататюрк да се обърне в  гроба...
И този момент идва: през февруари 2010 г.са арестувани  десетки действащи и запасни офицери  по обвинения в участие в заговор и планиране на преврат, под кодовото име "Боен чук". Според обвинението плановете водят началото си още от 2003 г. и целят взривяване на  някои джамии в Истанбул, предизвикване на безредици и в крайна сметка - сваляне на  правителството на Ердоган. Арестите - не без участието на висши полицаи и службите за вътрешна сигурност -  нанасят тежък удар върху престижа на  военната върхушка. Сред задържаните има и неколцина известни генерали от запаса, професионални бивши командири на различни видове войски и на специални части. Послушни медии подхващат шумно процеса, лепват му етикет "дело  на века".
Тук се появява едно голямо "Но": десетилетия наред, след историческата реформа на генерал-лейтенант Кемал Ататюрк военните в Турция се възприемат от света като  стража на светските ценности и на държавността в сравнително младата република. Вътре в страната те постигат голяма самостоятелност от останалите форми на власт, като се мотивират с това, че само като независима сила  могат да защитават обществото от опасни ислямистки попълзновения и опити за реставриране на стария ред. 
Но времената се менят и силата на мюсюлманството (а и на духовенството) расте - бавно, незабелижимо и сигурно. Справка - Иран, където цивилизованата светска власт на шах Мохамед Реза Пахлави рухна под ударите на аятоласите. Несъмнено Ердоган лелее голямата мечта

за свят, ръководен от исляма,                            

и не е чудно, ако в някои от гардеробите си тайничко пази голяма бяла чалма - като тези на пашите от историческите филми, а защо не и на султаните - първи духовни и държавни вождове на турската империя? Защото този ислямски свят се нуждае от ръководител, а защо този ръководител да не бъде  именно от Турция?
Тук идва и следващото "Но": какво всъщност е ислямският свят? Грубо казано, той е разделен на две постоянно враждуващи фракции - сунити и шиити, към които има и ред други верски групи. Турция е предимно сунитска държава, петро държавиците от Персийския залив - също, но 70-милионен Иран е шийтски, голяма част от Сирия и Ирак са шийтски, като към тях (особено в Сирия, където към шиитите гравитират алауити, друзи и дори християни - 10 процента от населението). Именно в  Сирия съм виждал християнски храмове още от първи век, а в древния град Малула (разбит напълно от джихадистите) хората говореха арамейски - древния език на Христос.
Основното разделение  сунити - шиити е толкова дълбоко, толкова непримиримо, така окървавено (спомнете си десетките, стотици атентати пред джамии и други религиозни центрове в Близкия изток), че то неволно ми напомня за религиозните сблъсъци между различните християнски групи в Средновековието (15-ти и 16-ти век). Да си спомним само т.нар. Вартоломеева нощ - масовото избиване само в Париж на около 3000 хугеноти (френски протестанти) в нощта срещу 24 август 1572 г., организирано от кралицата майка Катерина Медичи. А също така и последвалата вълна от религиозни войни в Европа. Реформатори, контрареформатори, католици, протестанти и т.н.
Интересна зависимост: мохамеданската религия е със седем века "по-млада" от християнството. Тъкмо с толкова по-късно, след седем века  в наши дни наблюдаваме драматичната конфронтация между сунити и шиити.
И именно сега Ердоган иска да е на кормилото на ислямския свят и тъкмо сега прави страшно рисковани стъпки, като негови фирми закупуват петрола на печално известната "Ислямска държава", като Турция (макар и тайно) снабдява джихадистите в Сирия и Ирак с оръжие, боеприпаси и храни. Ердоган прави точно обратното на девиза на Ататюрк, като отново се опитва да постави на челно място религията (дори и в най-непривлекателните й форми), да възвърне едно отдавна забравено имперско величие - и то пред лицето на цивилизования свят, който живее в ХХI век.
Вече втора година Ердоган заема най-висшия пост в страната - президент. Но в годините на неговото премиерство и президентство Турция е минирана с ред трудно разрешими и драматични проблеми. Понякога те приемат формата на мирни демонстрации, друг път - на въоръжена конфронтация или неочаквани удари. Такъв беше и големият атентат преди няколко дни в сърцето на столицата Анкара, отнел живота на трийсетина военни, ранил около 70 други униформени: огнения знак на омразата, непримиримостта и решителността на милионите турци, които почитат не властника, промъкнал се някак си до най-високия пост, а човека, създал съвременната турска държава -  генерал Мустафа Кемал Ататюрк.