В унисон с изискванията на зрителя

Най-същественото, с което този международен кинофорум съхрани своята специфика и виталност вече трето деситилетие, е запазването на собствената му идентичност: неговия стремеж да остане преди всичко празник за зрителя, без да се затваря в елитарните, понякога дори снобски рамки, на професионално събитие.

Именно в постигането на съпричастие с онези, за които всъщност е предназначено Седмото изкуство, е главната заслуга на този ежегоден форум, преминал през какви ли не политически превратности и социални катаклизми. При това - в доста усложнената обстановка на нашето съвремие, когато световното кино обеднява откъм идеи и художническа изобретателност - губи непосредствената си органичност за сметка на софистиката и словесните пируети; бори се с тоталната угроза на апатията и безнадежността. "Ще ни попречат ли облаците да вярваме в слънцето?" - тази мисъл на Шекспир дълго ни окриляваше. Но вече не знаем къде е Слънцето и докога ще свети... Не бива да се чудим, че от доста време на световния екран изчезна бляскавата, искряща от хумор и остроумие комедия. Още повече, че тя е и най-трудният за реализация жанр.

Ето защо насочването ми още в началото към трагикомичната сатира на Илия Костов е оправдано. Назована някак непретенциозно "Пътуващо кино" (в международен аспект road movie), тя е поредният опит на режисьора да разкрие с усмивка, дори през сълзи, несретите на днешна България, търсейки стратегии за оцеляване. С простата история на няколко бивши кинаджии, които пътуват с овехтял кемпер, няколко диска със стари филми и с подсъзнателното усещане, че миналото може да стане настояще, те се опитват чрез спомена да събудят стари надежди; да предоставят нови хоризонти. Наситен с филмови референции и цитати (подобно на предишния филм "Асистентът"), с явна киноманска носталгия към преживяното, този своеобразен любовен триъгълник, изграден умело от Юри Ангелов, Любен Чаталов и Катерина Евро, в който постепенно митът се саморазрушава под тежестта на ежедневните битови сражения, за да отстъпи място на грубата реалност на неслучващото се Нищо в безкрайния "преход" на нашата родина. Метафората с пътуващото кино за повсеместната разруха, която изстрадваме всеки ден, оживява на екрана забавно и любопитно. А някои епизоди като срещата между бащата (Борис Луканов) и сина (Юри Ангелов) в старческия дом безспорно ще останат в паметта на нашето кино.

В останалите 11 чуждeстранни игрални филми от конкурсната програма - повечето дебюти и дело на млади творци, хуморът дори не "прави опит" да се прокрадва. Затова пък се дава простор на драмата. Първата творба, която ме впечатли в този жанр, е испанският дебют "Без край" на талантливите братя Сезар и Хосе Естебан Аленда. В качеството си на сценаристи и режисьори те ни връщат към онази забравена в съвремието ни чувствителност, която не се нуждае нито от думи, нито от специални драматургични похвати и ситуации. Това емоционално пътуване на главния герой Хавиер във времето, за да "пренапише" последната си среща с Мария (за тази роля Мария Леон - класирана на второ място по популярност в Испания след Пенелопе Крус, получи тук наградата за най-добра актриса) - любовта на живота му; да я накара да стане отново щастливото волно момиче, в което някога се е влюбил, разтърси зрителите, които дълго аплодираха. Очевидно хората винаги са имали (още от епохата на шедьовъра "Казабланка") и продължават да имат потребност именно от този тип кино: на дълбокото вътрешно преживяване, на докосването, на недоизказаността...

Категорична художествена кулминация в състезателната програма се оказа финландският екзистенциален филмов дебют "Цигуларката" на младия театрален драматург, актьор и режисьор Пааво Вестерберг. С ясната си и значима концепция, предлагаща позната на пръв поглед любовна история за амбицията на таланта и себелюбието, за страстта и чувството за отговорност, за цената на постигнатите мечти, той някак неочаквано обедини възторга на всички - и критици, и зрители. Рядко ни се случва да бъдем подвластни на толкова магическо въздействие на художествено пространство, изградено с универсалния език на музиката. Както точно разчетената на екрана драматургия (допираща до ренесансово надскачане на човешките възможности) и стилен сценичен дизайн, така и умело подбраните изпълнители на главните роли (Матлена Кууснеми, Олаф Усивитра, Ким Бодня) представят тази творба като безспорен претендент за значима награда на всеки уважаващ себе си фестивал. Тук тя бе удостоена единодушно както с Голямата награда на фестивала, така и с приза на секция "Критика" към СБФД.

В територията на психологическата драма и мелодрама се откроиха и други ярки произведения с различна жанрова модификация. Вторият филм "Без мен" на известния руски режисьор Кирил Плетньов, чийто дебют "Давай" ("Жги") гледахме пак на този фестивал миналата година, е твърде нестандартно, своеобразно романтично - криминално road movie, доста встрани от спецификата на този жанр. В него проблемите за любовта, свободата, избора и човешката отговорност са поднесени чрез "разплитането" на една мистерия, без никакъв социален аспект, на фона на изключително интересна музика. Вероятно на това се дължи шумният успех на тази творба сред руската аудитория. Разбира се - и на енергийното актьорско изпълнение на Любов Аксьонова, Ирина Чипиженко и Юрий Бигулов, които изграждат любовния триъгълник. С любопитно поднесена драматургия и неочакван финал ни впечатли "Най-красивата двойка", талантлив дебют на Свен Тадикен (Германия), завоювал Специалната награда на журито и приза за най-добро изпълнение на мъжка роля (Малте) на Максимилиан Брукнер. Вдъхновен от истинската история на португалския крал Дон Педро, който изровил любимата си, за да я короняса за кралица след смъртта й, филмовият дебют "Педро и Инеш" на Антонио Ферейра разказва тази невероятна, страстна история през три епохи: в Средновековието, когато всъщност всичко се е случило; в днешно време, в което героите са архитекти в голям град; и в бъдещето, където хората бягат от градовете към селата, за да оцелеят. В увековечаването на тази уникална любовна история оставаме неудовлетворени от известна композиционна разхвърляност на творбата. Нежен, искрен, изпълнен с копнеж, е канадският дебют "Ейприл през есента", документално заснет, на принципа на импровизацията, от режисьора Уорън Сулатики. Тази непретенциозна драма - резултат от ентусиазма на скромния творчески екип, е участвала т.г. в една от програмите на МКФ в Кан, както и на редица други фестивали в САЩ...

В заключение: над 70 филма показаха на варненския екран най-новото от европейския, българския и световния киноафиш. А преобладаването на произведения от млади автори и особено на дебюти в конкурсната програма е залог за бъдещето на Седмото изкуство. Ето защо, наред с официалното състезание, тази година бе учреден и отделен конкурс за дебютанти, оценяван от младежко жури...