Многоликият Кончаловски

- Никога не съм бил дисидент
- Като кинематографист разочаровах Холивуд
- Великите писатели са като живота - нямат времеви граници
                                     

От 7 до 11 септември т.г. в Дома на киното имахме удоволствието не само да си припомним пет ярки кинотворби (екранизациите "Дворянско гнездо" - 1969 г., по Тургенев, и "Вуйчо Ваньо" - 1970, на Чехов; поетично-музикалната мелодрама "Романс за влюбени" - 1974; политическата сатира "Кокошчица Ряба" - 1994; ексцентричната приказка с комично-гротескно обаяние "Домът на безумците" - 2002); и нелицеприятната и оспорвана сатира на модния бизнес "Лустро", но и да видим най-новата 3D-приказка "Лешникотрошачката" на световноизвестния режисьор Андрей Кончаловски (с биография от 23 филма като режисьор, 29 като сценарист и 4 с негово участие), който присъства на откриването на седмицата, посветена на големия руски екранен майстор. Това бе рядка възможност да разговаряме с него лично по различни, отдавна вълнуващи ни въпроси. А контактът с професионалист от такъв ранг, при това откровен, е изключително полезен и за колеги, и за любители на киното.
Винаги ми е било странно, когато някои се опитват да правят съпоставка между двамата братя с дворянски произход и шест години разлика във възрастта Андрей Кончаловски (роден 1937-а) и Никита Михалков (1943-а). За мен това са толкова ярки несъпоставими творчески индивидуалности, че единственото измерване, на което подлежат, е със самите себе си или с художествените "върхове" на своето време, което безспорно ще се "подпише" с техните имена. В случая не става дума за филмов тандем, подобно на Паоло и Виторио Тавиани, на братя Коен или на Жан-Пиер и Люк Дарден, при който режисьорите са две страни на един и същ творчески процес, водещ до общ резултат. Налице са уникални сами по себе си явления, твърде различни едно от друго и по стил, и по характер. Всяко със своя сложна съдба, довела ги по изстрадан и неповторим път до олтара на седмото изкуство. Онова, което все пак ги сближава, е високохуманното звучене на творбите им, предназначени единствено за негово величество Човека...
Пристигнал директно от аерогарата, Андрей Кончаловски задъхан се втурна на сцената на Дома на киното на 7 септември вечерта сред буря от аплодисменти:

- Радвам се, че ме чакате, въпреки закъснението на самолета - започна да се извинява той. - Това доказва, че моите филми означават нещо за вас. Дано е така.
И за да ни възнагради, се впусна в интересен монолог за творчеството си, без да му се задават въпроси.
- При комунизма професията "режисьор" бе много опасна: хем бе на почит, хем трябваше да се съобразяваме с уловките на официалната цензура.  Тогава нямахме представа как се продава един филм. Сега по-опасна е професията на продуцента. Нея бях принуден да изучавам в Америка, която владее продажбата на всичко. В наши дни кинотворбата се снима не от режисьора, а от много други хора, свързани с тази продажба. А режисьорът трябва да се въоръжи с търпение и да избягва конфликтите, за да оцелее в професията. Измислил съм поговорка: "Капитализм приходит гораздо быстрее, чем хорошее" ("Капитализмът идва доста по-бързо, отколкото по-хубаво"). И с това трябва да се съобразяваме. Обичам няколко фрази от "Лустро", като: "Гениалният артист знае какво се продава"; "Умните хора не четат, те пишат. Четете само ценоразписите" или "Ако не можете да продадете нещо, значи то не е изкуство"... Навремето и аз повярвах в перестройката; не скривах сълзите си. Но когато реализирах филм за Сталин, ме упрекнаха, че е позакъснял. А аз съм убеден, че е подранил.
- Надявам се, че всичко това ще опишете в следваща част от вашите "Спомени", които излязоха в два тома. От тях човек може да си състави мнение за цяло едно поколение - вашето, което нахлу в седмото изкуство не само с талант и професионализъм, но и с устрема да прави ново кино. Това бе така нареченото четвърто поколение съветски кинематографисти.
- Сега пиша трети том от спомените си. Надявам се да откликна на очакванията ви... Живеем във време, когато хората, уви, вече не се опитват да вникнат в изкуството. Те само питат: "Колко?". Мисля, че Маркс в определено отношение е прав. По стените на повечето скъпи домове висят не картини, а инвестиции.
- Твърдите, че в годините на вашата младост режисьорът е имал героична мисия, бил е като капитан на кораб. Каква е ситуацията днес?
- По време на моето обучение личности като Фелини, Антониони, Бергман бяха безспорни образци, пророци на бъдещето. Режисурата бе велика професия, до която се докосвахме със страхопочитание. В обществената ситуация тогава родителите играеха основната роля. И киното бе насочено предимно към тях, към възрастните, които учеха децата си. В началото на ХХI век то се насочи към тийнейджърите. Сега кой знае името на режисьора, заснел поредния филм за Хари Потър? Оказва се, че тази книга е по-популярна от библията! Всички младежи знаят името на Дейвид Бекъм, включително и на децата му. Прав беше навремето Франсоа Мориак, когато предсказваше, че ХХI век ще бъде векът на футбола, не на изкуството. Преди десетилетия никой не питаше колко струва филм на Фелини. В наши дни доминира американската концепция, която се свежда до въпроса "колко?". А възрастните нямат роля във филмовото обучение на децата. Всички медии са насочили пипалата си към завладяване душите на подрастващите. Моята цел до голяма степен беше подобна с реализацията на "Лешникотрошачката 3D".
- Това е първият ви филм, заснет по този технически начин. Снощи присъствахте на официалната му премиера у нас. Доволен ли сте? Критиката го обяви за прекалено мрачен.
- Думата е на зрителя. Критиците очакваха да видят филмова версия на балета на Чайковски, който е с огромна популярност. Затова и бяха разочаровани. Балет по принцип не може да се превръща в кино: правен бе опит, който се оказа негледаем. Още повече, че историята при Чайковски е безконфликтна: войната само е набелязана в първо действие и последвана от танци и веселие, от приятно зрелище до края. Аз реализирах филма по оригиналната мрачна приказка на Хофман, но по музиката на същия композитор. Тази идея обмислям повече от 4 десетилетия. Мечтаех да създам творба, която да може да се гледа и след половин век. Всъщност приказката е вечен жанр, тъй като сама по себе си е мит. А митът е епичен израз на мировъзрението на човека за света. В нея задължително присъства и Злото. Затова не използвах мишки, а плъхове. Откакто Мики Маус стана любимото животно, то не плаши никого, особено съвременното дете. А с плъховете шега не бива. За мен важното бе на екрана да има и страшни, но не опасни моменти. Затова поканих ексцентричния актьор Джон Туртуро. Когато е налице и чувството за хумор, всичко е наред. Ако се бях гмурнал още малко в света на Хофман, тогава вероятно критиците щяха да ме обявят за майстор на филм на ужасите. Но това е обяснимо: американската публика не чете Хофман, а и изобщо няма склонност към четене...
- Доколкото разбирам, жанрът на приказката извиква усещане за вечност. Филмът ви е направен като американски мюзикъл, в американски маниер, при това - с участие на няколко актьори от Холивуд.
- Поначало мюзикълът е англоговорящ жанр. За мен "Мери Попинз", сниман в Лондон, е една от най-великите филмови истории и за деца, и за възрастни. Същевременно е и моят пример за мюзикъл. По-рано никога не съм снимал такъв жанр, независимо от факта, че съм експериментирал в много жанрове и видове изкуство. Така че това бе много важен опит в моята практика. Насочих се към три аспекта. Първият: постарах се да разкажа на децата онова, което не знаят. Това поколение няма начин да помни нашия ХХ век с авторитарните режими, които налагаха униформеност, сивота, липса на индивидуализъм. Затова за герои избрах плъховете с тяхната сивота. Във втория план за мен филмът е пътешествие в психоанализата. Всички сънуваме. Но когато нощем гледаме сънища, отново ставаме деца. Нашето детско подсъзнание запазва и вярата, че летим. Винаги съм сънувал, че летя. А това може да се случи само ако си запазил наивността си. Събуждаш се и се питаш като във филма на Роман Балаян: дали всичко е било насън или наяве. Така човек преживява собствената си приказка и си казва: "А-а, аз летях". Затова кинотворбата ми наполовина е сън, в който си даваме воля на фантазията. На трето място: екранът ни прави съпричастни към самотата на едно дете. Всяко дете изисква от родителите си внимание. А децата-самотници бягат от какво ли не. Техен пристан се оказва светът на въображението, т.е. сънят. Ето защо филмът едновременно е и за подрастващи, и за възрастни, за родители.
- Споменахте, че работите в различни жанрове и видове. Къде се чувствате най-добре?
- Чувствам се щастлив, когато успея да осигуря финансиране на мой проект. Още повече, когато успея да го завърша.
- Известно е вашето преклонение пред руските класици, които неведнъж сте екранизирали.
- Великите писатели нямат времеви граници. Те са като живота. Подлежат на безкраен брой интерпретации. Два пъти съм екранизирал пиесата "Вуйчо Ваньо": първият, когато бях на 35 години, и вторият - на 70. Разликата между тях е, че са ги правили двама режисьори: единият млад, напиращ от емоции, другият - възрастен, с по-дълбок размисъл и опит. Някога съм мислил по един начин, сега - по друг. Днес се чудя: "Боже, колко съм бил глупав!"
- Най-новите ви намерения? Има ли и други отдавна чакащи проекти като "Лешникотрошачката"?
- Проектите ми са доста повече, отколкото мога да ви посоча. От години не успявам да осъществя моя сценарий за живота на Сергей Рахманинов. Аз съм от последното поколение режисьори, които са стискали ръката на онези, докоснали се до гениалния композитор и пианист. Мечтая да снимам четири пиеси на Чехов с едни и същи артисти, които да преминават от пиеса в пиеса. Става дума за особен протяжен филм, т.е. с продължение. Дано ми стигне календарното време.