Младите се втурват неудържимо

След тягостната атмосфера, която бе "сковала" екрана, дискусиите, дори приятелските разговори на предишния Фестивал на българския игрален филм, тазгодишната "Златна роза" (30 септември - 7 октомври) във Варна до голяма степен смени тоналната бленда. И пак във фокуса на вниманието на форума са младите с техните търсения, лутания и постижения. Инак проблемите на социото ни са същите: затлачени и неразрешени. Просто на хората им омръзна да страдат и да се жалват. Ясно е, че никой не ги чува. Не става дума обаче за примирение, а за различен кинематографичен подход към факти и явления. За мен този подход решително е по-успешен.
Достатъчно е да хвърлим поглед към върховите постижения в пълнометражната състезателна програма, съставена от 16 точно подбрани произведения. Още първата вечер вторият игрален филм на Илиян Джевелеков "Вездесъщият" (с оператор Емил Христов) прикова вниманието на всички и вдигна високо идейно-художествената летва на фестивала. Никой не бе изненадан на финала, че тъкмо той бе удостоен със "Златната роза", както и с наградите (забележете - едновременно!) и на гилдия "Критика" към СБФД, и на публиката. Подобни случаи са рядкост. Къде се крие причината за този феномен? Преди всичко - в изключителната социално-екзистенциална актуалност на сложната проблематика (за която заявка бе успешният дебют на режисьора "Love. Net" през 2011 г.): дали човек е в състояние да контролира новите технологии или става тяхна жертва; има ли право вездесъщото око на камерата да оголва човешката душа; възможно ли е едно забавление да се превърне в оръжие за убийство и самоубийство? Още повече, че средствата за шпионаж, които доскоро бяха привилегия на тайните служби, вече се продават свободно. Заплаха ли са те за бъдещето на децата и внуците ни? Тъжното прозрение на главния герой Емил - писател и шеф на рекламна агенция (в първокласното изпълнение на Велислав Павлов, удостоен с наградата за мъжка роля): "Човек трябва да знае толкова, колкото може да понесе", сякаш е съвременен отговор на библейската мъдрост - "...и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни". Този опит за ново навлизане в човешкото съществуване чрез познанието, придобито с безцеремонно нахлуване в личното пространство в Сартъров смисъл поставя въпроса и за границите на позволеното в изкуството. Писателят, заживял с усещането, че това надничане в интимния свят му е позволено, накрая е принуден да поеме върху себе си последиците от този избор. Болката от осъзнаването на истината, че не може да си присвои изцяло функцията на Вездесъщия, за него се оказва фатална.
С не по-малка художествена мощ е пресъздадена съвременната ни действителност в дългоочакваната нова творба "Посоки" на Стефан Командарев, откроила се в конкурсната програма "Особен поглед" в МКФ в Кан т.г., както и в Сараево, и в Торонто. Копродукция на България, Германия и Македония, тя е своеобразен емоционален изстрел в сърцето на всеки от нас, довел до Специалната награда на журито на 35-ия фестивал. Голямата зала на Фестивалния и конгресен център не успя да побере всички страстни почитатели на българското кино, което изцяло е обърнато към тях. Явно и името на Командарев вече привлича интерес към самата тема. В течение на едно денонощие, докато смъртта на един човек дава шанс за живот на друг, в шест таксита в София напрегнато се преплитат съдбите на различни хора от съвременното ни общество, обединени от общ стремеж - да превъзмогнат битието. Изградени почти документално, с репортажно-журналистически привкус (оператор Веселин Христов) и с плътни актьорски присъствия (Ирини Жамбонас, наградена за изпълнение на главна женска роля, Васил Банов, Асен Блатечки, Васил Василев-Зуека, Иван Бърнев, Георги Кадурин, Герасим Георгиев-Геро, Юлиан Вергов, Стефан Денолюбов, Николай Урумов и др.), шестте уникални с автентизма си истории, заснети в стила на един кадър, майсторски характеризират обществената среда, в която тънем и вегетираме. Те ни приближават топло и съчувствено към тревожното всекидневие на българина, показано на широк обществен бекграунд. "Всичко "тръгна" от една вечер, когато хванах такси и шофьорът се оказа професор по ядрена физика в БАН, споделя режисьорът. Не му стига пенсията и започнал да кара. Той ми разказа този виц, който влезе във филма, че България е страната на оптимистите, защото песимистите и реалистите отдавна са я напуснали." И така неволно всички на тази територия се оказваме оптимисти. Приет радушно в Кан, този филм се вписва в очертаващата се напоследък тенденция "нов социален реализъм", която неведнъж бе отбелязвана в чуждия печат като оформяне на българска вълна в съвременното кино.
За разведряване на тоналността в показаните на фестивалния екран произведения (за която споменах в началото) допринася не само уместно прокрадващото се чувство за хумор, но и още един феномен. Съществена крачка напред в търсенията на младите творци е връщането на част от тях към традицията на доброто детско кино, което бе забравено десетилетия наред. А без него подрастващите се превръщат в завършени роботи (със или без айфони). Разбира се, никак не е лесно след образци като "Таралежите се раждат без бодли", "Войната на таралежите", "Йо-хо-хо", "С деца на море", "Куче в чекмедже", "Васко да Гама от село Рупча"..., формирали поколения наред, да се втурнеш без загуби в тази деликатна материя. Образци, които и днес извикват спомени и умиление у всеки от нас. Разбира се, жив е и критерият за сравнение и съпоставка. Но все пак самото обръщане към тази тематична сфера е от изключителна важност, особено днес, когато медиите всекидневно ни заливат с невъобразими случаи на безсмислено насилие сред децата, на травматизиране и убийства, дори в самите училища, пред погледа на възпитателите. Причините, довели до този апокалипсис, са достатъчно дълбоки и заслужават специално изследване. Но усилията на киното в това отношение са от първостепенно значение. Ще спомена заглавия на най-нови филми, на които без риск можете да заведете децата си.
В пълнометражната състезателна програма заслужава да бъдат поощрени усилията на Ясен Григоров, завършил Академията за приложни изкуства в Ангулем (Франция) и в Женева, както и НХА в София и НАТФИЗ; който е носител на наградата на гилдия "Критика" за филма си "Малък - голям". Той е автор на 107-минутната приказка "Лили рибката" за чудатите метаморфози на едно необикновено дете (щом някой го погледне в очите, то предизвиква магическа вихрушка, променяща го от момиче в момче и обратно). Базирана върху задкадров разказ, тя разчита на ярка визия, изградена с амбициозни решения, с 2D и 3D и симулационни анимации. Ненадейно ни напомня за незабравимата, многократно награждавана в чужбина "Малка нощна приказка" (2008) на Николай Акимов, където с майсторско съчетание на средствата на киното, мюзикъла, балета, с уникални интериори, екстериори и костюми, с органична и пластична актьорска игра (на Тодор Колев, Мая Новоселска, Николай Урумов, Александър Косев, Димитър Рачков, Ваня Щерева и др.) на екрана оживява неповторим художествен свят в изключително забавен и поетичен спектакъл, очаровал деца и родители в много страни. Друго заглавие, което буди интерес, е "3/4" - напълно различен като светоусещане, визия и метод. Игрален дебют на Илиян Метев, спечелил "Златен леопард" на МКФ в Локарно т.г., 83-минутният филм умело изгражда, разчитайки на импровизацията, екранен портрет на обикновено семейство през последното лято, което бащата, дъщерята и по-малкият син прекарват заедно. На тази творба журито тук отреди награда за режисура, макар че повече й подхожда призът за дебют. Любопитен поглед към проблема за взаимоотношенията родители - деца предлага 9-минутното произведение "Моята истина", където младата режисьорка Стефани Райчева (която в момента завършва магистратура в НБУ и вече се изяви с първия си филм "Пеперуди"), снима от ръста на едно малко момиче. Тя проследява на екрана онова, което се чува и така изолира главната героиня от света на възрастните. Този метод е породен от темата, че децата често остават пренебрегнати от възрастните, тяхната гледна точка незаслужено се отстранява.
Преобладаващата част от 24-те творби, състезаващи се в колекцията на късометражното кино, бяха на безспорно идейно-художествено ниво. Не беше лесно за журито да награди най-талантливите. В течение на около 20 минути авторите - предимно млади, свежо и оригинално защитават на екрана режисьорските си решения. Препоръчвам ви да гледате новелите "Охлюви" - дебют в игралното кино на Албена Пунева (по отличния сценарий на Красимир Крумов-Грец), получил единодушно наградата на критиката за късометражен филм, "Нощите на един самотен вестоносец", визуално изпипан до съвършенство от Андей Кулев, "Изпит" на Боя Харизанова, "Обир" на Мария Николова, "Някъде" на Симеон Сокеров, "Йордан" на Ярослав Марковски, "Семейство" на Калоян Патерков и др.
С какво ще остане в съзнанието ни 35-ата "Златна роза"? Преди всичко - с безспорно високото ниво на показаната продукция (много от филмите току-що се завръщат от известни международни кинофестивали); с колекция от успешни новели, детски филми и творби с младежки проблеми; с очевидно разширяване на тематичния обхват на форума и най-вече - с лицата на много млади колеги, които уверено и отговорно стъпват в територията на киното.


"Вездесъщият" - реж. Илиян Джевелеков


"Посоки" - реж. Стефан Командарев


"3/4" - реж. Илиян Метев