За Девети септември

Антоний Тодоров

Няма да може да се постигне обществен консенсус около датата 9 септември. За едни това е празник, за други - черна дата. Днес случилото се  през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. е комунистически преврат, други продължават да го отбелязват като социалистическа революция. Парадоксално, но нито едното, нито другото е вярно. Комунистите не поемат властта на 9 септември, а се установяват като единствена управляваща партия през следващите 3-4 години, както това става навсякъде в Централна и Източна Европа. Значи не става дума и за социалистическа революция, нещо като октомврийския щурм на Зимния дворец в Петроград през 1917 г.
В днешните учебници по история 9 септември е просто преврат на ОФ, довел до коренна промяна на вътрешната и външната политика и в крайна сметка  до радикална промяна на политическия режим в България. Преврат, изживян от мнозина тогава като празник, защото наред с другото са били освободени от затворите като политически затворници. Преврат, изживян от други като катастрофа, защото са загубили свои близки в последвалото разчистване на сметките.
Онова, което несъмнено учудва в обясненията за причините, довели до 9 септември 1944 г., е внушаваното чувство на невинност - България без вина е окупирана от Съветската армия, която й е наложила впоследствие съветския комунизъм. Но нека припомним, че на 3 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт и става съюзничка на нацистка Германия в налагането на "новия световен ред", а на 13 декември 1941 г. обявява война на Великобритания и САЩ, макар и не на СССР. Е, от 1942 г. Великобритания, САЩ и Съветският съюз са съюзници, които са приели да не сключват сепаративен мир с противниковия блок. България предоставя на Третия райх територията си за атака срещу Гърция и Югославия, след което поема администрацията на Македония и Беломорска Тракия, като изпраща там окупационни корпуси. Не сме невинни! Войната, която на 5 септември 1944 г. Съветският съюз ни обявява, е логично продължение на ситуацията, това ще стане по-късно и с Япония, която също по това време не е във война със Съветите.
Припомням банални истини, но то е за да осъзнаем, че след 5 септември 1944 г. сме в положение, при което армията на всеки от съюзниците може да ни окупира, просто най-близо са се оказали Съветите. Можем да благодарим на съдбата, че истинска война на наша територия (освен бомбардировките на София през 1943-1944) ни се е разминала. Бихме могли да станем истинско бойно поле между настъпващата от североизток Съветска армия и оттеглящите се от Гърция части на Вермахта. Разминало ни се е, донякъде защото на 9 септември идва на власт правителство, приемливо за съюзниците.
Аргумент на нашата версия за невинност е и че на 2 септември 1944 г. идва на власт ново правителство, съставено от тогавашната парламентарна опозиция. Точно така, само че назначено от регенти, които противно на Конституцията не са избрани от Велико народно събрания и при липсата на каквото и да било парламентарно мнозинство в един парламент, избран безпартийно по Коледа на 1939 г. Да не говорим, че сред регентите е и Богдан Филов, несъмнено блестящ археолог и изкуствовед, но като политик очевидно отговорен за съюза с Хитлер. Така че, отново не сме невинни.
Съветската армия окупира България. Същото се случва с Румъния, Унгария, част от Германия и Австрия. Американската и британската армия окупират Италия, части от Германия и Австрия. Не сме невинни, заслужили сме си го. Имаме право да се оплакваме, но не и да се оправдаваме.
По-интересното е как днес оценяваме нашата ситуация по времето на Втората световна война. Въпросът съвсем не е "имало ли е фашизъм в България", а признаваме ли статута на антифашистката съпротива? Майор Франк Томпсън, британски офицер, изпратен за връзка с партизаните в България, е разстрелян на 10 юни 1944 г. от българската жандармерия заедно с двама български партизани. По жп линията София - Мездра има спирка "Гара Томпсън", но се съмнявам да е останала улица наоколо, носеща името на партизанина Лазар Атанасов или ятака Христо Гурбинов, убити заедно с британския офицер. Съмнявам се, че тримата са имали различни разбирания за онова, което са правели заедно. Но днес ние ги делим.
Днес едни посещават Братската могила в София, други - Паметника на жертвите на комунизма до НДК в София. Всеки оплаква мъртвите си, бунтува се срещу палачите. Историята ни разделя. Наистина ли? Нима вината на едните оневинява другите? Или беше обратното? През 1941-1944 г. сме съюзници на Хитлер и във война с Обединените нации - затова е по-добре да сведем глави като германците, за да поумнеем като тях.