Позиция
Социално-пазарната държава и българските реалности
Дори според най-негативните за нас оценки производителността на труда в Българи е 45% от тази в Германия. От което следва, че разликата в заплащането в най-лошия случай трябва да бъде 2,5 пъти, а не 7, както е сега
/ брой: 1
Като такава се самоопределя Германия. Забележете, не е само пазарна, дори не е пазарно-социална, а именно социално-пазарна. Словоредът има значение в случая, той показва кой е приоритетът. Естествено Германия не загърбва икономиката, за да се превърне в социална Мека. Основен стълб на обществото са работодателите, които организират производството на обществения продукт, необходим за задоволяване на материалните и духовните потребности. Това се отнася не само за едрия, но и за средния и дребния бизнес. В същото време обаче се осъзнава, че най-важният елемент в производствения процес е човешкият труд, представен от наемния работник.
Малко ретроспекция
След Втората световна война по-голямата част от Германия е превърната в развалини. За възстановяване на икономиката се прилага прословутият план "Маршал". Неправилно е тълкуването, че средствата от него са вложени за строителството на заводи. Основната част от него се използва за заплащане на труда на работниците. Когато те имат достатъчно средства за издръжка на живота, у тях се поражда стимул да прилагат по-високопроизводителен труд. Възстановяването на старите предприятия и строителството на нови в Германия (ФРГ) е дело най-вече на работниците. И колкото по-бързо възстановяват старите предприятия и създават нови, толкова повече работни места се откриват и заплащането расте. Затова още в началото на 60-те години на миналия век ФРГ става първа икономическа сила в Европа.
Връщане в 21 век
Сега, вече обединена, Германия се управлява от т. нар. голяма коалиция. В резултат на изборите през септември 2013 г. на Меркел не й достигнаха само 5-има депутати в Лангстага за мнозинство, а предишните й партньори от партията на либералите не успяха да прескочат парламентарната бариера и да пласират свои представители в него. При това положение Меркел все пак можеше да състави правителство на малцинството и да се споразумее за парламентарна подкрепа. Тя обаче избра по-разумния подход. Започна преговори с традиционните си опоненти - социалдемократите, с които има съществени различия, най-вече по вътрешната политика, но и някои по външната. Преговорите не бяха лесни и продължиха до декември. Едва тогава се стига до коалиционно споразумение, което е описано в 185 страници. И двете страни правят отстъпки. Вестникарското пространство не дава възможност да се коментира всичко, залегнало в него. Един пасаж обаче е крайно интересен: Германия въвежда минимална работна заплата.
Всъщност става въпрос не за регламентирана месечна минимална работна заплата, каквато съществува у нас в размер на 340 лв., а за повишаване на почасовото заплащане. Сега то е 6,80 евро, а според споразумението трябва да стане 8,50, и то не веднага, а от началото на 2016 г. (за някои професии - от 1 януари 2015 г.). Но има и други условности. Няма необлагаем минимален доход, следователно и от най-ниското заплащане се удържа данък, а освен това се плащат и социални осигуровки. Данъците и осигуровките в Германия съставляват
51% от брутното трудово възнаграждение
Така при минимална почасова ставка от 8,50 евро, реално работникът получава 4,32 евро, но и това съвсем не е малко. Ако той е нает за 8 ч. на ден, месечният му чист доход ще възлиза на 774,5 евро. Разбира се, това не е гарантирано, защото работодателите не са задължени да осигуряват пълна дневна, седмична или месечна заетост. Например чистачка може да свърши работата си за 2 ч. на ден и затова й се заплащат 17 евро, което месечно означава 374 евро, а след удръжки за данъци и социални осигуровки остават 203 евро. Но тя може да си намери същата или друг вид работа (да мие витрини, да почиства паркове) и така да увеличи дохода си. Така че трудовият рай в Германия е донякъде относителен. Но, ако някой го мързи да работи или по различни причини не може да си намери работа и да си докарва доход от минимум 800 евро на месец, той става храненик на държавата - настаняват го в безплатно общежитие, храни се в обществени кухни, снабдяват го с дрехи и обувки.
Сравнението с България
И досега то беше доста трудно. При 6,80 евро почасова ставка, ако един нискоквалифициран работник е с пълна заетост, той получава 1196 евро на месец и това е, иначе казано, германската минимална заплата, която е 7 пъти по-висока от българската. А представете си какво ще се получи, когато минималното почасово заплащане стане 8,50 евро. Тогава условно наречената минимална заплата в Германия ще достигне 1496 евро. Ако се изпълни обещанието, тогава българската да повиши на 380 лв. (190 евро), разликата ще бъде 8 пъти.
Какво става тогава с нашата социална политика, за която се казва, че стратегическо направление в нея е повишаването на доходите с цел те да се приближат до тези в развитите страни от Западна Европа? Нищо и половина, както казват хората. Едно увеличение с 40 лв. (20 евро) не ни приближава до постигането на тази цел. Понесе се слух, че Германия, която е водеща сила в ЕС, ще прокара директива, с която нейната минимална почасова ставка става задължителна и за другите членки на общността. Това хвърли във вцепеняващ ужас българските работодатели. Отдъхнаха си с облекчение, едва когато се разбра, че това е само слух. Според тяхното разбиране минималната месечна работна заплата е много удобна форма за заплащане. Много по-изгодно е да се наеме работник срещу 170 или 190 евро на месец, отколкото да му се плаща на час по 5-6 евро.
Решението се налага от само себе си
Поради известни причини ние не можем да се сравняваме с Германия. На първо място сред тях е производителността на труда. Но и според най-негативните за нас оценки в Българи тя е 45% от тази в Германия. От това следва, че разликата в заплащането в най-лошия случай трябва да бъде 2,5 пъти, а не 7, както е сега, и ще стане 8. Това означава минималната месечна заплата в България на първо време да стане 300 евро (600 лв.) или за предпочитане е да се въведе минимална почасова ставка от 2,6 евро (5,20 лв.). Впрочем по подобен начин се заплащаше трудът на нискоквалифицирания работник и служител в периода 1956-1962 г. - 600 лв. минимална заплата и съизмерими с нея цени на стоките и услугите. Например килограм домати струваше 20 ст., а здравеопазването и образованието, включително следването във ВУЗ, бяха напълно безплатни. Сега, когато те са платени, а цените на стоките и услугите са нараснали десетократно, а някои и повече, цената на труда катастрофално изостава от възможностите с минимална заплата да се покриват тези разходи. Ето това трябва да бъде преодоляно и у нас, както вече отдавна е направено в Германия и в страните от Западна Европа, но вече се осъществява и в повечето от другите страни членки на ЕС. Само у нас изоставането, вместо да се преодолява, се задълбочава.