Пеньо Пенев - експлозивният поет на новото време

Александър Симов

На 27 април 1959 година Пеньо Пенев, експлозивният поет на новите времена, си тръгва от този свят. 

Той избира деня на смъртта си. И това напълно отговаря на неговия характер. Всички, които са го познавали са съгласни, че той прилича на факел, който бързо гори в нощта. В него има заряд.

Пеньо Пенев е човек на емоцията. Той кипи в идеите, вълнува се, пише поезия. Чувства се част от едно голямо и туптящо сърце, което гради новата България. Това е опияняващо усещане. В неговите стихотворения то още може да бъде усетено. И като размах и като подход към света. Заради това оставя след себе си изключително светла следа. Следа, която въпреки ураганите на историята още продължава да свети в мрака и да вълнува. 

А кой ли не се упражни върху него. 

Как ли не се опитаха да го зачеркнат по политически причини. Опитаха се да го заличат. Да го оплюят. Да го обругаят. Да го натикат в мазето на литературата и никога повече да не го извадят от там. 

Не успяха. 

Имам своето обяснение защо.

Пеньо Пенев е автор на десетки творби, всяка от които прогоря диря в душата, но той има едно стихотворение, чието заглавие е успяло да остане и до днес се появява дори във вестникарския жаргон: "Когато се наливаха основите". 

В него той сякаш е усетил как ще се смени времето. Едва ли е подозирал, че страната, която е строил ще бъде приватизирана, олигархизирана, систематично крадена и лакейски изцедена, но в стихотворението му се прокрадва това леко черно знание, че поколенията имат само най-обща представа едно за друго. Че историята е толкова сложна и трудна, защото се помнят фактите, а не чувствата.

Потомци, вий напразно ще се ровите,

докрай едва ли ще узнайте вий,

когато се наливаха основите -

какъв живот живяхме ний!

И е бил прав. Потомците днес не помнят този порив. 

Може би така трябва. 

Може би това е естественият ход на нещата, но смятам, че не можем да си позволим да забравим поколението, което търсеше рая с политически средства. Не успяха да го постигнат, но това не отменя надеждата, пътя, страстите, емоциите и пролетите сълзи по него.

Пеньо Пенев ни позволява да надникнем директно в тези велики дни и заради това поезията му остана жива и съкровена. 

Той е като уличен проповедник в литературата. Уличен проповедник, който пред очите на всички съзира светлото бъдеще и не може да издържи да не го разкаже. На висок глас. Неговите стихотворения воюват за надежда, за различен свят в който хората са братя, а трудът им е кауза и радост.

Днес цинизмът на епохата е смазващ. И много биха прочели стихотворенията му с ирония. Без да разберат, че така стрелят по самите себе си. 

Защото неосъществената надежда не може да рухне така лесно. Защото идеите могат да бъдат описани смешно днес, но пък продължават да живеят някъде в някакъв ъгъл на идеологическите пространства. 

А Пеньо Пенев вярва и искрен в своите думи. В тези думи България е утопия и заради това днес неговата поезия може да се чете с буца в гърлото и със сълзи в очите. Защото тя можеше и сега да е такава държава. България можеше да е различна. България можеше...

Пеньо Пенев е автор на едно от най-любимите ми стихотворения. То има простичко заглавие - "30 стотинки". 

В него е описана една обикновена случка - работнически стол на самообслужване, където всеки от работниците сам плаща храната си и си взима ресто. Поетът пита домакина на стола дали пък няма много липси при това положение. Домакинът на стола се обижда и му дава за пример това, че един работник нямал пари и написал бележка, че дължи още 10 стотинки. На другият ден пък домакинът тържествува: в касата има 30 стотинки повече!

И тогава Пеньо Пенев много възторжено и радостно възкликва:

Запад,

сложи си монокъла

и виж 

колко богата е

мойта страна! -

Банките в 

Ню Йорк,

Лондон,

Париж:

нямат

такава висока цена!

Това стихотворение е продукт на безкрайна вяра. Вярата на един поет, че страната му започва да върви нагоре, че животът става добър и неговата надежда, че завинаги ще бъде така. 

Заради тази светла надежда е трудно да останеш безучастен пред това стихотворение, пред 30-те стотинки, пред фигурата на един поет, който плати с живота си това, че реалността не можа да бъде на висотата на мечтите му.

Но именно тези мечти не могат да бъдат погребани.

Те са безсмъртието на Пеньо Пенев.

Защото ще дойде ден, когато новите поколения ще потърсят своя глас за промяна. Ще разкъсат оковите на модерния финансов капитализъм и когато тръгнат да протестират, ще открият, че един поет от китното село Добромирка, много преди тях е бил изразител на този гняв. 

Но и нещо повече - че той продължава да е ядрен реактор на великата надежда, че този свят може да бъде променен. И че нито една банка не струва толкова колкото човешкия порив по промяна. Че хората носят в себе си пламък и когато той лумне, дори България е способна да пречупи историческата си съдба.

Защото:

тая жажда

и воля

да бъдат щастливи

и умението

да се борят,

да побеждават -

ще останат

завинаги

живи!